пейката. Блясъкът образуваше карикатурен лик на предводителя на Водните. Наблюдава значи. Е, да си поблъска главата поради каква причина Лойя пристига —
Тръгнаха. Конвоят обаче приличаше на почетна стража. Или поне така й се искаше на Ивер.
Дори залезите тук не бяха същите. Слънцето, което мързеливо пълзеше по небосвода през деня, привечер изведнъж се забързваше и изведнъж се скриваше зад хоризонта толкова стремително, че тъмнината похлупваше света, почти, без да му даде време да се подготви за нощта.
Виктор си рече, че вероятно този ефект е свързан с тукашния незамърсен с прах и пушеци въздух, атмосферата тук бе по-чиста, отколкото в Опакото. И заради това нямаше как да има здрач и дълги красиви залези. Всъщност такова обяснение беше чуждо за тази реалност, бе взето от друг свят. Можеше да е истина, но можеше и нищо да не значи.
Тиел спеше в леглото, детински отпусната. С лице във възглавницата, ръцете — притиснати към гърдите. Виктор усети как го прободе някакъв импулс да я закриля. Малко тревожен импулс. Беше длъжен да защитава момичето…
Абе що за глупости! Тиел в този свят е като риба в морето, като птица в небето. Тя със сигурност ще се измъкне суха от всякакви премеждия и неприятности! Ако трябва, отново ще го зареже, ще избяга, а когато поиска — ще се появи. Няма какво да я мисли, би било по-добре да се погрижи за себе си…
И все пак — нищо не можеше да направи с този неизтребим и глупав мъжки инстинкт да защитава. Особено жена. Особено — момиче. Смешно е, разбира се, ако се преценят и съпоставят реалните сили и способности, но навярно тъкмо тези нерационални рефлекси правят хората — хора.
Виктор оголи меча си и го настани на коленете си. Поседя известно време, представи си как изглежда отстрани.
Повече от комично изглежда — как иначе? Купе, обзаведено в най-добрите традиции на деветнайсети век. Зад прозореца стремително изостава вече почти невидимият в нощта пейзаж. Доверчиво и безгрижно спящо момиче. Слабо шумолене откъм стената, зад която седят маговете-убийци. И — трийсетгодишен интелигент с меч в ръцете и каменна физиономия на екшън-герой…
Виктор тихичко се засмя. Ех, по-скоро да наближат реката и моста, пък там, каквото ще да става — пак по-добре от подобно стресово очакване! Той протегна ръка и предпазливо, така че да не изщрака силно, завъртя порцелановия ключ на осветлението. Над кревата се запали матова лампа с абажур.
А все пак този свят му харесваше! Нещо носталгично-привлекателно присъстваше в тази лениво и тромаво развиваща се техника. Дори парните машини — ще ги усъвършенстват до последно, преди да се обърнат към други типове двигатели, и черният влак ще се носи със сто километра в час, при това гладко и безопасно. Изглежда тук много стриктно следяха за качеството на релсите и състоянието на коловозите. Ако ще има електричество — светлината ще е точно избрана да не дразни очите, и дори да е приятна. Никакъв крещящ, режещ блясък. Всичко е премислено, спокойно, солидно и надеждно. Патриархално.
Само да не беше тази магия… смъртоносната магия, разрушаващата…
Някой тихо почука. Виктор меко скочи на крака. Май беше задрямал. С насочен напред меч се промъкна към вратата.
— Кой е?
— Стюардът, господине — също така шепнешком му отвърнаха. След секунда колебание Виктор отключи.
Наистина беше джуджето. В коридора цареше сънлива тишина. А може би не всички спяха, а просто се спотайваха по купетата, за да не се окажат замесени в чужди проблеми?
— След половин час пристигаме в Рянск — съобщи полугласно джуджето.
Виктор кимна. Кой знае защо му се струваше, че кондукторът му съчувства, само дето не рискува да помогне другояче, освен като спазва строг неутралитет, с което възпира убийците оттатък да предприемат незабавна разправа.
— Добре. Да ви предам ли спалното бельо?
Джуджето озадачено се намръщи:
— Бельото? Защо? Аз няма да постилам вече използвани чаршафи. Щом искате — давайте ги, пък ако щете — вземете си ги.
Виктор отново кимна, припомняйки си как колегите на кондуктора в Опакото бдително и придирчиво броят мръсните парцали, именувани като кърпи и калъфки за възглавници, сякаш са ценно имущество.
— Даже и не зная какво да ви пожелая за сбогом — каза джуджето. Косо погледна към спящата Тиел. — Ууу… промъкна се все пак… — Приглади късата си козя брада. — Хубаво де. Поне да е бързо…
И той се обърна и тръгна обратно по коридора.
Виктор измига, когато съобрази какво току-що са му пожелали. Измърмори думите от известната, лъхаща на отчаян фаталистичен оптимизъм песничка:
— „Ако смърт — нека е мигновена, ако рана — да е дребна“…
Залости вратата и се приближи към леглото. Тиел спеше. Неволно усмихнат, Виктор погъделичка малката розова пета на момичето.
Тиел скри крака си под одеялото.
— Време е — полугласно каза той. — Тиел, събуди се…
Никаква реакция.
Повтори процедурата, чувствайки се като татенце. Момичето сънливо измърмори нещо, обърна се и отвори очи.
— Пристигаме.
Търкайки очи, тя седна. Погледна през прозореца, навън вече мъждукаше зората. Прозя се:
— Още сеееедем минути можех да подремна…
— Ти имаш ли нерви изобщо? — искрено й завидя Виктор. — Или вместо тях имаш стоманени въжета? Поне даваш ли си сметка какво може да стане, а?
— Много по-добре от теб — отсече Тиел. — Затова исках да си почина. Такъв хубав сън…
— Екстра си си ти. Аз май загубих завинаги това удоволствие…
Тиел изобрази гримаса на съчувствие. Започна да се обува, като грижливо връзваше ботушките си:
— Горкичкият ми той… Знаеш ли какво сънувах? Огромна ливада с маргаритки. Тичам по нея и никой няма наоколо, и за никъде не трябва да бързам. Тъкмо почнах да късам една маргаритка — обича, не обича — и ти взе, че ме събуди…
Виктор се усмихна.
Тиел надникна през прозореца, взря се:
— Ето я реката. И мостът вече се вижда.
Виктор притисна лице към стъклото и погледна напред по движението на влака. Реката беше широка. Е, не е Волга, разбира се, но… Ама какво е
Мостът изгърбваше стоманена снага като арка. Тънките подпори — бетонни или камени — възнасяха релсите на поне петдесет метра над водата, която някак създаваше впечатление, че е твърде плитка точно на това място…
— Тиел…
Май момичето нещо приказваше за моста… Един поглед върху това инженерно страшилище обаче изби от главата на Виктор мислите за Хотор и неговите касапи. Какво иска от него Тиел? Реката е средоточие на силата на Водните… тук да приемат бой?
— Какво си намислила?
Вместо отговор тя много красноречиво погледна към моста.
— Да скачаме? — задави се Виктор. — ОТ ТАМ?
— Шшшшт! — Тиел притисна пръстче към устните си, блесна златото на нокътчетата й. — Именно от там. И двата изхода от вагона ще бъдат блокирани. Сигурно вече са. Остава ни само едно. Сега е противочасът на тяхната магия и те не са способни да се сражават с пълната си сила.
— Ама ние просто ще се пребием от тази височина — безпомощно рече Виктор. — Какво общо има това
