тъй да знаеш!
В кулата беше топло и уютно. Миришеше на оръжейна смазка, на барут и на прясно изпечен хляб. Върху солидна, яка и ниска като джудже маса стоеше гърне с мляко.
— Събличай се — каза Дарт. — Ей онази мечешка кожа я вземи да се завиеш, че хората сте едни такива кекави…
Виктор не се засегна. Последното, което чу, вече в просъница, беше:
— Ха така… наспи се, войниче. Сигурно за „Славата на недрата“ няма да си се освестил, ама за „Белия орел“ вече ще си кукуряк. Ще те качим, кондукторите са ни приятели и рода — право до Орос ще стигнеш, при Огнения орден. Красиво място е Орос, така казват… на самия Топъл бряг… там такива хубави… има… море… планини… и да знаеш, че Наказващите са лошо нещо, войниче… некрасиво…
Виктор спеше.
Проспа без сънища целия ден и почти цялата нощ. Когато се събуди, приютилите го джуджета ги нямаше, но смяната беше „в течение“ така да се каже.
Стражниците нахраниха беглеца на корем, дадоха му множество полезни съвети и наставления, които предимно се отнасяха до кариерата му на вълшебник, като особено подчертаваха зловредността на Наказващите като институция. Сетне му връчиха пълна с провизии торба и излязоха навън. Влакът с изрисуван над буферите бял орел, поразително напомнящ на герба на Полша, пристигна точно според разписанието, забави ход пред караулката, кондукторът отвори вратата и Виктор скочи вътре. Стражниците и стюардът си размениха неразбираеми приветствия, сред които пришълецът от Опакото разпозна думата „братовчед“. „Белият орел“ изрева като змей и взе да ускорява, за да навакса загубените секунди.
Във вагона никой не поиска от Виктор пари, кондукторът очевидно също беше „в течение“. Той заведе пътника в общ вагон и го настани на спално място на горния ред. Кимна му сдържано и се оттегли.
Схватката, от която бяха изминали почти двайсет и четири часа, беше още прясна в паметта, но притъпена като изживяване. Сега Виктор се чувстваше удивително спокойно. Владее магия? Много добре! Приема се като даденост, иначе осмислянето на факта все още можеше да коства полудяване. Убитите от ръката му — или волята — хора… също факт, който трябва да се приеме без задълбочаване. Може би сред Наказващите е имало някогашни пришълци от Опакото?… Стоп! Стига. Спокойствие и сдържаност, сдържаност и спокойствие.
А нима може да има нещо друго за един Убиец? Убиец на Дракони?
Виктор лежеше върху чисти чаршафи и пътуваше към някакъв си Топъл бряг, за Орос — загадъчния град, където живеят Огнените. Всичко е ясно. Нищо необикновено. По същия начин, с влак, е пътувал за Крим, в Петербург, стигал е и до Лвов даже…
Уж беше си същият както преди, ала усещаше, че е настъпила промяна. Може би беше престанал толкова да се страхува. Сякаш в него се бе пробудила част от дремещата кой знае откога Сила. Сякаш не просто се би с Водните, но и…
Сега вече нямаше да се откаже, нямаше да обърне назад, докато не си изясни всичко докрай. Не е важно, че доскоро това не го засягаше, че мечтаеше само да се завърне в „своя“ свят, в познатото му Опако…
Не, сега вече желаеше да стигне до Топлия бряг и да види всичко със собствените си очи.
Ритор замислено гледаше към небето. Съмваше се. „Колесницата на Вятъра“ пъшкаше по нагорнището, релсите отдолу съскаха. Удържането на издирващо заклинание не бе лесна задача. Сандра и Асмунд помагаха според силите си. Във вагона цареше мълчание. Кан се оттегли с чирака си в купето и поръча на джуджето-стюард един чайник вряла вода — сега умуваха над някакви отвари. Кевин и Ерик отново взеха да се състезават на канадска борба, като наредиха на своите помощници да тренират мятане на ножове и момчетата с ентусиазъм се заеха да изпълняват заповедта на старшите.
По едно време Сандра, от вълнение забравила всичките си морски изрази, се обади:
— И той пътува с влак.
Ритор кимна.
— Подмамват го на юг — дръзна да изкаже мнение и Асмунд. — Мисля, че Торн има пръст в това. Няма къде другаде да приеме посвещенията за пълна инициация…
— Ако Торн все още мисли с главата си, щеше да се постарае да уреди на Убиеца тези посвещения по- рано — възрази старият вълшебник.
— А ние щяхме ли да забележим това? — живо се заинтригува момчето.
— Ще, ще, калкан сплескан — почти ласкаво му отвърна Сандра. — Ако се изпотим както трябва.
— Струва ми се, че ще се изпотим — усмихна се сдържано Ритор. — Не бих искал да се сблъскам с Убиец, който е преминал и четирите посвещения.
— Нима той може да приеме Въздуха без наше позволение? — не мирясваше момъкът.
— Уви, може — въздъхна Ритор. — Ние не контролираме стихията си изцяло, защото, ако я владеехме, враговете ни просто биха се задушили досега. Така е с всяка Сила, Асмунд.
Момчето се изчерви.
— Не се оклюмвай — Сандра сложи ръка на рамото на Асмунд, но в жеста й нямаше много майчински чувства. — Тайнствата на инициациите за Убиец не се учат в школата… и надали в близко бъдеще ще се преподават.
Асмунд пламна още по-силно, сведе очи.
Ритор леко смръщи вежди към магьосницата. Сандра имаше право да се забавлява където и с когото й душа поиска, но уместно ли е това и на бойното поле? Тя разбра упрека и виновно сви рамене. Но не отдръпна прекалено чувствената си ръка от момъка.
Да, заклинанията за сътворяване на Убиец от векове се смятаха за едни от най-секретните и дори забранени знания. Учениците не бяха допускани до подобни чародейства. Че само учениците ли?! Дори за маговете достъпът бе ограничен, само от трета степен нагоре.
Магията на Въздуха изискваше единствено умствено съсредоточаване, но затова пък — пълно и всеотдайно. Ритор взе ръката на Асмунд и кимна на Сандра да стори същото. Най-древният от древните похвати на магическата практика — Пръстенът, при който силите на заклинателите се сливаха.
Не е задължително да се прибягва до толкова опасна магия, каквато са Крилете, способни да пометат от лицето на земята цял град, имаше и други начини, след като бяха открили мишената си. А Ритор бе много вещ в изнамиране на заобиколни варианти. Убиецът вече беше захапал кукичката, сега бе необходимо да му се лепне незрим съгледвач, който ще научи докъде е стигнал този неканен гостенин от Опакото.
Стегнатото като бойна пружина заклинание отекна и в тримата като мъчителен пристъп на болка. Въздушният пратеник без усилие изпревари влака и се устреми към целта си. Тази магия нямаше силата да убива или да причини дори малка вреда. Бе призована да събере информация, да я предаде на създателите си, след което да се разпадне и да престане да съществува. Умението да поддържа достатъчно дълго такъв безплътен разузнавач се смяташе за едно от най-висшите постижения в магьосническия занаят.
Наложи им се да почакат доста време. И най-сетне…
Купето се изпълни с невидимата, но осезаема сила на Водата. Стихията бе разярена, гневна, доведена до лудост от бяс. Светлосинкаво сияние, изпъстрено с червени и бели драскотини — въздушният съгледвач се беше натъкнал на схватка.
Сандра и Ритор замряха, изумени до немай-къде. Нищо неразбиращият Асмунд широко отвори очи, но не се реши да задава въпроси.
— Противочас… — отбеляза Ритор. — Интересно…
— Защо тия чумави кашалоти, Водните, ще нападат Убиеца?! — възкликна магьосницата.
— Не вярвам, че го атакуват истински. Първо, те са в противочас. Второ, надали Торн е в щастливо неведение относно Крилете, които сътворихме. Нападението им чисто и просто цели отвличане на
