с магията?
— Няма да се пребием — отряза Тиел. — Стига Хотор да не забележи навреме. Да не мислиш, че даже маг като него толкова бързо може да вледени водата?
Той понечи да каже, че за да се пребиеш върху водна повърхност, съвсем не е нужно да има лед, но тук изглежда лесно забравяха такива подробности.
— Отваряй! — нареди Тиел. Виктор се подчини.
Рамката на прозореца бе здраво закрепена за касата. Джуджетата правеха всяко нещо съвестно. Ала щом ръката му подръпна дръжката, стъклото почти неусетно се спусна надолу. В купето нахлу насрещният вятър, смесен с пушека от локомотива.
С пълна скорост „Гръмовната стрела“ се приближаваше към реката. Префуча стражеви пост — каменна куличка, пред която стоеше двойка мрачни джуджета с грамадни аркебузи. Третият беше арбалетчик и незнайно поради каква причина бе яхнал ниско дебело конче. Изглежда, охраната не отстъпваше тук по бдителност на охраната на Мстинския мост9 в родното Опако.
Живото сребро на гладката водна снага се мярна далеч долу. С известно облекчение Виктор забеляза, че мостът няма парапети или ограждения — поне нямаше опасност да се претрепе в тях…
И в този миг вратата на купето почна да трепери под удари от коридора. Екнаха приглушени зли гласове.
— Да скачаме, Виктор — гласчето на Тиел зазвънтя като опъната струна. — Сега! Иначе сме загубени!
С един гъвкав скок тя се озова върху масичката под прозореца.
— Не оставяй меча! — строго подвикна тя. — Хайде, аз съм първа!
И скочи! На Виктор му се стори, че вятърът грабна тънкото й тяло и рязко го отнесе встрани…
Вратата отзад почна да се цепи с трясък, под нея потекоха тъмни струи.
Виктор замижа. Най-важното е да влезе във водата вертикално. И препоръчително — с краката напред. Буквално. За да не го подкарат също така буквално с каруца към местната морга.
Виктор изруга и тласна тялото си напред и надолу. Имаше поне пет секунди полет.
Опитен маг за толкова време сто на сто би успял да свърши доста неща. Особено пък Воден маг.
Падаше, вкопчил се в меча си. Летеше не като пирон, а като чувал, като при това неясно защо риташе с крака.
Реката отдолу изведнъж взе да се издига като чудовищна гърбица, среброто на повърхността й се издуваше като гигантски цирей. Неволно Виктор се озърна нагоре и при това на фона на сивеещото небе успя да различи замръзналите силуети на четиримата си преследвачи.
„Защо съм още жив? И защо толкова дълго падам, сякаш съм Алиса в заешката дупка?“
Водната гърбица отдолу се разцепи, обрисуваха се огромни челюсти, които ламтяха да мачкат и да разкъсват.
Виктор конвулсивно се сгърчи във въздуха… и въздухът неочаквано послушно го поддържа в мека прегръдка. Тялото му продължаваше да пада, но вече по-бавно, много по-бавно. Разперените ръце изглеждаха като нажежени, а мечът се превърна в ивица зеленикав пламък.
А може би просто му се струваше — от страх…
Плясък. Ледената есенна вода прие в себе си пришълеца от Опаката страна на света. И начаса го стисна болка — раздираща, усукваща, сякаш бе попаднал в менгеме.
Трескаво размаха ръце — нагоре, нагоре, нагоре, към светлината и въздуха!
Тежката лапа на изваяния от вода звяр го натисна обратно към дълбокото. През сивата мъгла виждаше четиримата си убийци, реещи се над речната повърхност.
Задавяше се, жулеше тялото си в станалата изведнъж корава и бодлива вода, но продължи да се дърпа нагоре. И отчаянието, породено от ужаса на близката смърт, избухна в него, прие друга форма. Формата на гняв.
Как смеят?! Жалки вещери, селски знахари, шамани недоучени,
Реката се стягаше в стремеж на всяка цена да проникне през плътта му, да разкъса обтегнатите върху ребрата мускули и кожа, да премаже белите дробове и да изтърбуши жертвата си като риба за готвене. Отгоре водата придобиваше плътността на засъхващо лепило. Изглежда палачите на Хотор искаха да го затворят като муха в кехлибар и в саркофаг от сгъстена вода да го представят на онзи… как му беше името… Торн.
Виктор побесня. Няма да стане, Водни изроди! Вашата сила е моя сила, магове! Огън е в ръцете ми, вятър е над раменете ми, земята лежи под моите нозе! И ти, вода, не смей да ми вредиш, иначе ще пресуша всички твои източници със знойния си дъх и всичко, което живее в теб, ще загине, ще загинеш и ти самата!
Вълна жар премина през гърдите му. Около пръстите му реката кипна, превърна се в нажежена пара, мечът с лекота разсече готовата да се втвърди вода — похлупак на капана. Виктор изскочи на повърхността като коркова тапа.
Усещането, че от дланите му блика пара, не бе много приятно. Все едно беше попаднал в котелно на топлоцентрала със спукани тръби. Обгърнат в бял облак, той се завъртя напосоки. И тогава го улучи воден бич. В дясното слепоочие.
По-точно — трябваше да го улучи. Но струята, способна да реже стомана, се смачка в безформена буца пара, щом докосна главата на жертвата си. Откъм другата страна на камшика някой нададе сподавен вопъл.
Виктор се понесе към брега — като нажежена заготовка от металургичен цех, теглена с верига, като оставяше подире си димна следа. Не виждаше противниците си.
…Навярно огънят вътре в него се подхранваше от собствената му ярост. Постепенно зноят взе да спада, ръцете престанаха да изригват пара. Сега Виктор просто плуваше — не твърде бързо и не много умело. Течението го отнасяше под моста. Озърна се.
Хотор и още двама негови бойци плавно се плъзгаха след беглеца като скиори, непринудено балансирайки върху повърхността. На лицата им имаше неприкрито тържество: сега, сега, сега…
А къде се е дянал четвъртият храбрец?
Естествено, те не дадоха на Виктор възможността да изпълзи на брега.
— Това е краят ти, самозванецо! — нададе победен вой Хотор.
Виктор вече докосна с крака дъното, когато магът успя да сътвори воден монстър.
Аленината от зората се отрази в гигантската фигура на демона, който с темето си почти опря извивката на моста. Стотици ръце-струи се втурнаха към Виктор, който се беше втрещил, стоеше и чакаше, водата му стигаше до гърлото, елфическият меч безполезно му тежеше в ръката…
Известно е, че вълните побеждават вятъра. Но вярно е и обратното твърдение.
Невидимият въздушен пестник, засилен в простора на речната долина, премина над главата на Виктор.
„Смърт! Смърт! Смърт!“ — гърмяха и горяха в съзнанието му хиляди гласове.
Въздушният поток, който можеше да събаря вековни дървета и да отнася покривите на здраво зидани твърдини, изсвистя над господаря си, като попи от огнения дъх на яростта му. Сетне с писък удари водния монстър, който след секунда щеше да докопа Виктор.
Навярно така са експлодирали парните котли на старинните параходи, на броненосците. Само че и техните котли надали са били големи колкото крепостна кула.
Исполински облак пара, във всички посоки се стрелкат димни пипала, сякаш агонизиращи ръце.
Нажеженото острие тръгна нагоре, като режеше водния гигант, но всеки дюйм му костваше все по- големи и по-големи усилия. Влажният студ също му се опъваше, мъчейки се да задуши, да потисне пламъка, да накара горещия вятър да се плъзне по закования в блестяща, стремително образуваща се ледена ризница великан. Заклинанията на Хотор насмитаха нови потоци вода, отскубвайки ги от дъното на реката. Двамата помощници на магьосника захождаха откъм фланговете на Виктор, но явно не смееха да нападат директно — печалният опит на другаря им, загинал, когато водният му бич докосна стената разжарен въздух, ги караше да бъдат предпазливи.
