Криле, прегръщащи света; лапи, тъпчещи света; пламък, пърлещ света; разум… Нима тези жалки недоносчета, събрали трохи магия от трапезата на господаря, отново ще вземат връх?!
От гърлото на Виктор бликна разярен вопъл. Не вопъл — вик, рев, вой — всичко заедно, зов на бойна тръба, който предупреждаваше всичко живо наоколо, че е време да бягат, да се спасяват, защото гневът не може да бъде спрян с никакъв бент.
Облакът пара вече надвисваше над моста. Водният демон крачка подир крачка отстъпваше под натиска на огнения вятър. Отдясно изскочи Хотор, лицето му бе изкривено, от ръката се виеше магичен бич. И тримата убийци атакуваха в прилив на отчаяна храброст. Докато Виктор се бореше с водния демон, маговете му бяха отрязали пътя към брега. Налагаше се да продължи схватката, стоейки до гърло в реката.
Вдигна меча над главата си.
— Все едно ще умреш — изхърка Хотор. — Ние няма да отстъпим…
Навярно този вълшебник пазеше и други магически изненади, но защо ли се опитваше да надвие жертвата си само по този начин?…
Три бича изплющяха над Виктор. Сляха се с реката, взривиха се на снопове остри като бръснач пръски. По бузите и по челото потече кръв, заслепи го, засега Виктор не усещаше болка, а само се ядоса още повече, щом усети соления вкус по устните си.
И трошейки с гърди опиталата се да се вкорави в милиарди режещи ледени кристали вода, той скочи напред. Ледът се спука като витрина в някой холивудски екшън. Вражески бич опари рамото му и Виктор, без да гледа, намушка с меча си стегнатата от магия водна струя. Бичът сякаш избухна като сандък с динамит, стълб пара се издигна към арката на моста. А там, където допреди малко стоеше единият от бойците на Водните, остана само грозно мазно петно, сякаш от разлят суров петрол.
Останалите живи се вкамениха. Даже Виктор и Хотор.
А след това магът се втурна да спасява живота си.
Виктор не понечи да го преследва.
Мокър и премръзнал, той се измъкна на брега, като влачеше подире си меча и се олюляваше. По лицето се стичаше кръв от безбройните порезни рани, които смъдяха и лютяха, а на дясното рамо тръпнеше още по-дълбока рана.
Виктор разгледа подаръка на Рада. Острието бе разядено като от киселина. Сега ставаше само за дялкане на трески — докато намери майстор-точилар.
Треперейки, спря пред полуголи храсти. Трябваше му огън, при това незабавно. Тиел… Къде е Тиел? Пак ли се е измъкнала, оставяйки го насаме срещу главорезите на Хотор? И, разбира се, направила го е поради някакви свои висши съображения!
Зъбите му тракаха като полкови барабани. Виктор неумело замахна и отсече няколко клонки. Бяха влажни, щяха да се запалят трудно, но — какво да се прави…
Потупа се по джобовете. Какво? Запалка?
Сива метална плочка, която приличаше на „Зипо“, но със странна емблема — две човешки ръце, прикриващи отгоре и отстрани черна изсъхнала роза.
Гербът на стражите на Сивия предел.
След няколко несполучливи опита огънят се разгоря.
Виктор криво-ляво изстиска дрехите си и треперейки ги простря по клоните на храстите. Оставаше му само да обикаля на бегом около огъня. Както правеха с Тиел, когато дойдоха в този свят.
Той изтича до водата, върна се. Чувстваше се в безопасност. Кой знае защо беше сигурен, че преследвачите му няма да се върнат. Поне не веднага.
Реката бе пуста и величествена. Заоблачи се и утринният здрач се задържа. От двата края на моста мъждукаха фенерите на джуджешките стражеви кули. Никакви признаци за живот. Никаква следа от Тиел.
И внезапно той се стресна.
„Как… как успях да направя всичко това?! Как оцелях? Какво ми стана? Как можах — огън, пара, взривове…“
А освен изникващите като шок след шок въпроси, в сърцето още клокочеше ехото на омразата. Чак свят му се виеше от омраза. Виждаше леко размазано, ръцете трепереха като след зверско препиване…
Пак беше убивал. И при това — с удоволствие. Отмъщаваше. За Пределника. След бащата — за синовете му. За останалото нейде на север на безименна гара ранено момче Ярослав. Искаше да отскубне като плевели всички тополи в тази страна — заради техния пух, който даже в есента се беше завтекъл да пие от горещата кръв на момчето.
„И все пак отмъстих — каза си Виктор. — Хотор може и да се е измъкнал този път… но повечето му палачи никого повече няма да убиват!“
И още нещо си призна — призна си, че този свят действително е негов. Огън от ръцете? Не може да бъде, биха казали оттатък, в Опакото. И биха били напълно прави. Те там, в спокойния си сив свят, полудяват от скука и заради нея давят планетата с промишлена и всякаква друга помия, заради това раздухват нелепи войни — защото чудесата за тях са „не може да бъде“…
— Ехей, войниче!
Хрипкав глас. Когато след секунда Виктор съобрази, че се обръщат към него, рязко се обърна. Две джуджета, очевидно от мостовата стража. Носеха арбалети на рамо, а единият държеше газен фенер. Тъкмо джуджето с фенера произнесе пак, мърдайки брадата си:
— Жив ли си, войниче?
Приказваше дружелюбно и с цялата си иначе свирепа физиономия се опитваше да демонстрира мирни намерения. Той обясни:
— Видяхме те как рипна от влака… А после какво настана…
— А едно момиче… не видяхте ли?
— Момиче? — искрено се учуди стражникът. — Не, не видяхме момиче. Какво ти момиче, ти нали сам скочи! Ето, Дарт всичко видя — джуджето кимна към колегата си, — беше на пост и всичко видя! Видя те да скачаш и как онези кръвопийци се юрнаха подире ти… Ама никой друг нямаше. Ама че…
Аха, ясно. Тиел отново е успяла да изчезне и простодушните джуджета не са я забелязали. Така че беше безсмислено да разпитва. Добре, няма какво да се мисли повече за това. Сега належащо е друго — да се стопли, да се изсуши, да си почине. Утрото е по-мъдро от вечерта… нищо че сега е утро, цяла нощ не е мигнал…
Обади се стражникът Дарт:
— Хайде с нас, войнико. Няма какво да тъпчеш тук. В караулката ще ти намерим място.
— Ама вие нали сте на пост?… Може ли…
— Ааа… ти да не си от Опакото? — досети се първото джудже.
Виктор кимна.
— Хайде тогава. Ние не служим на Водните. Ние изобщо никому не служим. Ние сме си свои собствени. Пазим Пътя и не ни е еня какви ги вършат маговете. Ама като гледаме… нещо си ги настъпил по мазола! С какво си ги ядосал толкова? — джуджето се ухили.
— Ами, успях някак… — неопределено отвърна Виктор. — Ето, сбихме се…
— Видяхме, видяхме… — със задоволство рече Дарт. — Обаче си здраво момче, не напразно Опакото те е отхвърлило… я как ги подпърли онез злодейци! Та значи, огънят ти се подчинява. Чуй какво ще ти кажа — иди в клана на Огнените.
— Съвет на място! — важно вдигна пръст другият стражник. — Слушай Дарт, младежо! До Огнените има доста път… ама ние ще ти помогнем. Ще те уредим за следващия влак.
— Не се ли боите от Водните? — попита Виктор.
Докато траеше беседата, бяха стигнали до караулката. Дарт отвори тежката дъбова врата и сериозно рече:
— Виж сега, ние гледаме с всички да сме в мир. Туй понеже без Водата, Огъня и Земята сме заникъде, локомотивите без тях са мъртво желязо — как ще го накараш да тича? Ние не обичаме само Наказващите, никак не ги обичаме. И когато някой бяга от тях — всякога гледаме да помогнем на клетника. Така че, войниче, ако някога наистина станеш и ти магьосник, запомни — лошо нещо са това Наказващите. И не им отива на вълшебниците да развъждат таквиз хиени, гадини отровни, непотребни, ама хич не им прави чест,
