„А таванът на кабинета ти, миличък — помисли си в същото време, — за нищо не става! От тази влага… Отдавна му е време да се белоса.“
Подчинявайки се на небрежен жест на Торн, стичащата се по едната от стените вода помътня и стана огледална. Лойя стоеше пред нея и решеше косите си.
Вълшебникът през това време киснеше в басейна — в средата на кабинета подът се втечни. Ята оживели рибки се щураха покрай Торн. Лойя косо следеше как могъщият маг се забавлява като дете, ловейки в шепи повратливите водни създания. И при това глуповато се усмихваше.
Но преди всичко вниманието на Котката бе погълнато от собственото й тяло. Тя се изправи на пръсти, раздвижи рамене. Под матово-бялата й кожа мърдаха стегнати мускули.
„Хубава съм — реши Лойя. — Още съм много хубава. Тежко се удържа младостта, даже за маг, даже за маг от Котешкия клан. Но си струва… За тази фигура — да, струва си!“
— Добре ли ти беше, Лойя? — уж небрежно подхвърли Торн.
— Да, мили — отвърна Котката, придирчиво издирвайки по себе си намеци на излишна сланина или целулит. Тази гънка на корема… Улови в огледалото подозрителния поглед на Водния и додаде: — Беше чудесно… та аз от толкова време те желая, Торн!
Вълшебникът се успокои.
— И аз те желаех.
Лойя мислено се усмихна. Горкичкият Торн. В сексуално отношение развитието му е спряло на нивото на пубертета. Да не би заради това всички Стихийни магове са все толкова загрижени за съдбините на света? Защото не им остава време за здравословно пълноценно чукане?
Лойя изглади от плоското си коремче сянката на някаква гънка и реши, че няма нищо страшно. Явно е изяла някой-друг сладкиш отгоре заедно с приятелките си. Малко повече физически упражнения и ще й мине.
— Отново те искам, Торн, мили! — провикна се тя и се втурна към басейна. Скок и се гмурна във водата, откъдето Торн се мъчеше да потули ужаса си. Но Лойя се постара да му помогне и опитът й надви комплексите му — съвсем след малко телата им отново се сплетоха в прегръдки… А подир още две-три минути (ех, Торн, Торн…) тя игриво навиваше на пръста си твърд като четка кичур от косата му и си мъркаше под носа някаква песничка.
— Ако можехме да се срещаме по-често, Торн — промълви тя внезапно. — Всеки ден…
Магът се вкамени.
— …тогава бихме се сдобили с чудесни водоплаващи котенца… Момичетата нека приличат на мен, а момчетата… хммм, и те на мен.
Магът бе близко до отчаяние.
„Само да не ме удави в басейна от уплаха“ — рече си Лойя и довърши:
— Колко жалко, че клановете не ни позволяват това.
Торн възстанови дишането си и произнесе важно:
— Затрудненията идат не само от законите на Ордените, Лойя. Тежки времена настъпват за Средния свят.
— Така ли? — цялата тя изобрази учудване. — Народът ли се бунтува? Или Сивия предел се е развеял като дим? Или Природените…
— Да.
— Подготвят нахлуване? — Лойя старателно прикри истинските си чувства зад сдържано вълнение и ярост. Заяви предизвикателно: — Да заповядат! Кланът на Котките е готов! И без това момчетата ни скучаят…
Торн мълчеше. Искаше нещо да сподели, но предпазливостта го възпираше.
— Мили…
Ръката на Лойя палаво се гмурна към слабините му и магът почти стреснато възкликна:
— Недей така… нещата са сериозни! Трябва да поговорим не като мъж и жена, а като предводители на своите кланове, като магове!
— Какво толкова те тормози, Тори?
— Ритор… този безумец Ритор… Той е сигурен, че идва Дракон.
Лойя мълча много дълго. Надяната маска и стана твърде тясна.
— Сигурен ли си?
— Да. Аз също усещам идването му. По-слабо от Ритор, ти знаеш, че нашата Сила е била по-скоро пленничка на Владетелите, отколкото основа на властта им…
— Ние рядко сме общували с тях — шепнешком отвърна тя. — Нашите жени не им бяха потребни…
— Как така — непотребни?
Лойя изумено се обърна към Торн. „Виж го ти, всезнаещия и всемогъщия…“
— Бяха строго моногамни — съобщи тя. — Имаха съвършено различно отношение към живота.
— Говеда… — изсъска Торн. — Педерасти.
Лойя премълча. Не я интересуваше дали наистина си е направил такъв извод или просто плюе по паметта на низвергнатите господари.
— Но как може да се завърне онзи, чийто род е заличен от лицето на света?
— Не е заличен! Ритор май не е довел делото си докрай!
— Това наистина е сериозно — след известна пауза се съгласи Котката. — Ако е позволил поне на един от Драконите да се измъкне… Заради това ли се хванахте за гушите?
— Не! — отрече Торн, бързо връщайки си увереността върху познатата почва на политическите интриги. — Аз отдавна допусках нещо подобно. Нищо, не в това е белята. Все пак никой не даваше гаранция, че всичките Дракони ще загинат в битката. Лошо е друго — Ритор е готов да ги подкрепи. И целият му клан също.
— А как гледат на това Огнените?
Торн се намръщи:
— Те ме тревожат най-много. Спотайват се. Огънят винаги затихва, преди да избухне. Дори не благоволиха поне формално да обявят война.
„По какъв ли повод, Торн?“ — помисли си Котката и попита:
— А неформално?
— Три наши замъка изгоряха вчера — неохотно призна магът. — Като свещи. Два отдалечени, в снежните територии, а един — на Зивашките мочурища.
— И магията ти не угаси огъня?
— Не бях там!
„Ха така. Могъщият Торн няма достойни помощници!…“
— Мили, но каква злина може да има в един-единствен Дракон? Даже без да има Убиец, Крилатият е уязвим. Опитайте се да го победите, още повече докато не се осъзнал.
— Какво би ме посъветвала?
— Преди всичко — да го намерите.
Торн загадъчно се усмихна. Лойя продължи, сякаш не бе забелязала движението на устните му:
— На второ място трябва да подготвите Убиец.
— За това са необходими силите на всички Стихийни ордени — въздъхна Торн. — Но… ние вземаме мерки. Правим всичко възможно. И в двете насоки.
— Тогава нямаш повод за безпо…
— Природените.
— А, да. И какво за тях?
— Нахлуването.
— Торн, престани с тези гатанки и недомлъвки! Все едно ти плащат за всяка спестена дума! Нима не можем да ги отблъснем както преди?
— Те също творят свой Дракон.
Лойя излезе от омразната и вода и седна на края на басейна, клатейки боси крака.
— Тогава наистина се нуждаем от Убиец. Или нека да идва Драконът, както желае Ритор. Той ще се бие с Природените. Нека загине в сражението или изнемощее. После ще видим какво ще правим.
