— И онова одеве също ли беше необходимо?
— Кое? — без да се обръща попита Тиел.
— Да ме зарежеш в лапите на чалнати магове, дето за малко да ме разкъсат? Първо при моста… — Виктор взе да се разлютява. — Знаеш ли какво стана там? Как се измъкнах? Защо забърка цялата тази каша, Тиел? За да пукна в екологично чиста обстановка? Хубаво, ама ако питаш мен — предпочитам да живея в мръсния си град! Ти за играчка ли ме мислиш? Плюшено мече с пружинка? Скимне ти — позабавляваш се, писне ти — забравяш ме на пешеходната пътека на червен светофар! А? Говори де, момиченце!
— Течението ме отнесе, Виктор. Не можах да му се противопоставя. Аз дадох всичките си сили на теб.
Той млъкна. Тя промълви отново:
— Това е етап. Инициация. Овладяване на силите. Ако не си достоен — обредът ще е смъртоносен за теб. Но и за призования опасността хич не е малка. Помогнах ти както можах… — Тиел разсеяно чертаеше с пръст по пясъка някакви заврънтулки. — Никога преди не съм се страхувала от дълбока вода, плувам добре. А край моста за малко да се удавя… защото ти трябваше да успееш — да усетиш Силата на Водните, да я приемеш в себе си и да я пречупиш. Не просто да отразиш удара обратно към враговете, това и аз го мога… Ти трябваше да проумееш самата същност на тяхната магия. Основата на основите. Стремителността на потока, който се стоварва от планински висини. Отчаяния полет на дъждовната капка срещу горещия пясък. Спокойната тежест на океанските дълбини. Силата на бурните вълни… И ти го постигна, Виктор, направи го. Сам. Но преди това трябваше да им устоиш. Да издържиш. Без да владееш почти нищо. И аз ти дадох всичко от себе си. Своята издръжливост. Толкова можах. Малко власт над Огъня…
Тя утихна.
— Извинявай — Виктор седна до нея. — Тиел…
Не, момичето не плачеше. Гледаше пред себе си с празни очи и рисуваше върху податливия пясък причудливи руни.
— И на мен ми е тежко… — оплака се или просто призна тя. — Ти не би разбрал, колко ми е трудно. Поне имаш правото нищо да не знаеш. Аз вярвах, че ще устоиш. След прехода аз… те проверявах. Ти отвърна на всичките Сили — много слабичко, но откликна. Значи, беше в състояние да се справиш. И въпреки това… все се намесвам, просто не излиза да не ти се бъркам. Колко глупаво…
— Тиел — Виктор помилва с две ръце лицето й и я обърна към себе си. Внимателно, както на емблемата на стражите на Предела ръцете пазеха мъртвото цвете. — Не ми се сърди. Аз съм един тъп и объркан жител на Опакото. Всичко, в което не вярвах, се оказа истина. Всичко, в което имах доверие, пък се оказа никому ненужна пустота…
— Не говори така! — строго възрази Тиел. — Никога не го казвай! Вашият свят с нищо не е по-лош от нашия, а нашият не е по-добър от света на Природените! Ако започнеш да мислиш така… тогава имаш само един път!
— Добре, добре — той положи пръсти върху устните й. — Няма да говоря така. Не се гневи. Объркан съм, уморен съм, страх ме е. Затова дрънкам щуротии. Търся си виновни. Няма повече.
Гледаха се в очите. Струваше му се, че трябва да каже още нещо. Или просто да продължи да мълчи. Да не откъсва поглед от нея, да се взира в тази бездънна прозрачна синева…
— Сигурно си ужасно гладен? — тихичко рече Тиел, изплъзвайки се от дланите му. — Нали? Аз донесох храна… мъничко…
Омаята отмина.
Той с облекчение се засмя:
— Предвидлива си. Сега съм като вълк, ще изям, който ми падне!
— Без мен, аз не съм вкусна! — запротестира Тиел и скочи на крака. — Пък и нося цяла кошница пирожки!
— А къде ти е червената шапчица?
Тиел не го разбра. Наведе се над кошницата, която стоеше до угасналия огън и Виктор с интерес взе да изучава противоположния бряг.
— Има пирожки с картофено пюре, с месо, със зеле…
— Екстра. Аз пък вече се чудех дали да не се заема с риболов или да опитам тинята.
— Е, разправят, че един чудак две години с това се прехранвал, но такива гадости не са за нас… Заповядай на трапезата!
Виктор се наметна с ризата и се премести до кошницата. Тиел беше подредила пирожките върху чисто бяло пешкирче и гордо очакваше реакцията му. Освен обявената закуска имаше бутилка вино, два малки бокала, парче печено месо в плик от амбалажна хартия и няколко варени яйца — като поздрав от Министерството на транспорта.
— Виното е баш на място — одобри Виктор. — Умно, браво на детето. Обаче защо чашите са две? — строгият бащински тон обаче не се получи.
— Защото и аз искам глътка-две.
— Добре, може — побърза да разреши Виктор, като се чувстваше в ролята на онзи разумен крал, който знаеше кое е добре да бъде позволявано… от коя книжка беше? — Определено аз имам нужда. След онзи кошмар на гарата…
— Каква гара?
— Настигна ме още една глутница убийци. Нахвърлиха ми се в Хорск. Сам не разбрах как се измъкнах…
Ръката на Тиел, която бе протегната към бокалите, трепна.
— Разкажи.
Той дотолкова вече беше свикнал, че момичето е в течение на всички събития, че даже се стъписа:
— Ама ти не знаеш ли?… Ами… след моста…
— Това го знам. Приказвах с джуджетата.
— Аха… Ами после се качих на „Белия орел“…
Докато разказваше всичко случило се през последното денонощие, Тиел свеждаше лице все по-ниско, слушайки го, без да прекъсва. Той описа безумието, обхванало целия вагон, лудостта, която му даде шанс да се спаси. Разказа за яростната схватка, в която Водните магове се счепкаха с нови бандити — вероятно постоянните му преследвачи не искаха да делят плячката си — Виктор — с новопристигналите. Описа и как сетне се гмурна в реката и плуваше, плуваше, а после изведнъж разбра, че може да не диша колкото си пожелае. Завърши с това как се измъкна на брега. Но за съня си не обели и дума.
— …и тук ти ме намери.
— Какво направих, какво направих… — със страх и учудване Виктор я чу да плаче. — Глупачка!
— Тиел!
Той я прегърна, притисна към себе си:
— Недей, недей, мойто момиче… какво има? Аз съм жив! Всичко е наред!
Тя ридаеше, вкопчвайки се в него. Заклати глава:
— Не… не е за това… Сега вече имаш само един път… може би…
— За какво говориш, Тиел?
— Хората във вагона сякаш бяха побеснели, така ли?
— Да… Какво значи това?
Тиел премълча.
— Недей така, моля те! — отчаяно повтори той. — Ти си ми единствения близък човек в този свят!
— Откъде си сигурен, че съм човек? — Тиел сякаш бе на ръба на истерията.
— Аз и за себе си вече не съм сигурен. Тиел, не плачи, мило…
Момичето се успокояваше. Измърмори:
— Добре. Няма повече. Все нещо ще измисля, Виктор…
Внезапно поривисто се освободи от ръцете му, отиде към водата и си наплиска лицето. Нареди през рамо:
— И ми сипи вино в края на краищата!
