купчинки дрехи и чисто спално бельо.
— Къде сте бе, хора? — високо каза той, все още надявайки се да получи отговор. — Хей! Аз не съм крадец, не съм скитник! Хора!
„Тихо. Изстива на масата храна, полюшва се хамакът на терасата. Идилия. Настанявай се и си живей наздраве. И без това вече няма никой.“
„И няма да има.“
Изведнъж Виктор разбра, че къщата е мъртва. Убита е. Празна черупка, от която небрежно е изтръгнат животът. И в гората е същото. И отвъд стъклените планини. Светът е умрял, превърнал се е в безбрежна пустиня. Това е неговото персонално място за заточение. Единствено за него. Вече няма да се събуди. Тялото му ще изгние на онзи, истинския речен бряг, а той ще остане тук. Сам — завинаги.
— Не — прошепна. — Не искам!
Втурна се към вратата — и едва не връхлетя върху влизащия „алхимик“. Червендалестата мутра на дебелака предизвика такава радост, че Виктор едва се удържа от нещо съвсем нелепо — да прегърне плещестия дребосък.
— Охо, докъде си се довлякъл — произнесе онзи, обхващайки с граблив поглед стаята. — Компирчета горещи… я се пази малко.
Дебелакът отстрани Виктор и тежко изтопурка към масата. Разположи се върху жално изскърцал стол и взе да гребе с лапата си направо от цвърчащия тиган, изсипвайки картофи и гъби в огромната си уста.
— У… ае… фяай ше!
— Какво?
— Айде, сядай де! — повтори алхимикът, след като сдъвка храната. От устата му изригваше пара. — Ех че живот! Кеф! Нали бе?
Виктор мълчеше.
— Абе вие хората хич не даяните на самота. Що така, а? — и дебелакът загреба нова шепа. Тиганът опустя.
— Как ти е името? — попита Виктор.
— Какво толкова ти е изпотрябвало името ми? За чий ти е? Както ти хареса, така ми викай…
Дребосъкът грабна каната и лакомо загълта млякото. Бели струйки пълзяха по бузите му, изпъстрени със синкави кръвоносни жилки, течността капеше по и без това лекьосаната риза.
— Ще ти казвам… Лакомника.
Дебелакът доволно се засмя, последните глътки мляко забълбукаха. Червендалестият захвърли настрани опразнената кана, която по някакво чудо не се счупи, но проля на пода малка бяла локвичка.
— Карай, кръщавай както щеш. Аз наистина обичам да плюскам, и то лакомо.
— Защо тук няма никой?
Лакомника отново избухна в смях:
— Абе никога няма да ви разбера вас, хората!
— А ти какъв си?
Но Лакомника продължаваше да се весели и да дрънка глупости:
— Сбъркани сте и това е! Разбирам да падаш в ламаринена кутия право към майчицата ни земя, та тогава като за последно да оцапаш панталоните. И когато в също такава кутия се забиеш в друга и изгориш — наистина хич не е гот. Ама не, аз наистина съм съобразителен, да! Но тука, тука какво не ти харесва, от какво те е страх? А? Вървиш си през хубава горичка, зяпаш си листенца, тревичка, пристигаш в къщичка чудесна, масата сложена, всичко наред — сядай бе, хапни, поспи… Пък ти за малко да ми скочиш на врата! Странно племе, чудно племе…
— Какво значи всичко това?
— Ти какво, май ме разпитваш?
— Какво става тук? — повиши тон Виктор. Дебелакът се надигна и изрита стола, но мъжът пред него вече бе понесен от познатата му яростна вълна. — Теб питам!
— Кажи „моля“! — подигравателно започна да се кланя Лакомника. — Помолѝ ме…
— Палячо! — изръмжа Виктор и замахна. Не се учуди, когато от дланта му излетя сияеща небесносиня нишка, подобна на воден камшик. Но не бе вода, не се огъваше, а като стрела прониза подскачащия дебелак и във вид на кървави пръски се разпиля по стената.
— Ох… ох… — Лакомника притисна пълни уродливи ръце към пробитите си гърди и застена. — Въх, уби ме… уби…
Гласът му затихваше, сланините се тресяха, безформената фигура се олюляваше, всеки миг готова да тупне върху масата или на пода върху млечната локвичка.
— Аз… — стресна се и изстина Виктор, гневният изблик някъде изчезна. Осъзнаването, че алхимикът сега ще рухне и умре, и тогава целият свят заедно с него ще стане мъртъв като декор, бе невероятно ярко… — Аз не исках…
Хвърли се към дребосъка, без да осъзнава защо — дали да помогне или да умре до него…
— Ха-ха-ха-ха! — задави се от възторг Лакомника. — Забележително!
Протегнатите длани на дебелака спряха Виктор, който замря на място. По гърдите на алхимика нямаше и намек за рани, дори мръсната риза бе непокътната.
— Гадина…
— Ама добре се позабавлявахме, а? — заврещя онзи, без ни най-малко да се притесни, изглеждаше повече от радостен. — Ти изобщо не ме разочарова, приятелче!
Яката лапа на дебелака потупа Виктор по рамото; за да го направи, Лакомника се изправи на пръсти и се протегна колкото можа нагоре.
— Само дето напредваш бавно — съобщи дебелакът. — Не, не ти диря кусури, влизам ти в положението, повярвай ми. Оттатък не ти е сладко, пък щом очи затвориш — и тук никаква почивка… Но имай предвид, че времето не стои на едно място. И Котлето ври. Та затова ти такова… мърдай по-живо. Следващия път.
Стаята, алхимикът, пролятото мляко — всичко се замъгли. За първи път Виктор усети мига на пробуждането не като рязко движение, не като стремителен скок от съновидението към реалността, а като плавен и спокоен процес. Сякаш нещо го изтегляше от един свят в друг през лепкав петмез…
— Виктор…
Той отвори очи.
Слънцето вече бе високо. Но мястото за спане бе избрано сполучливо — листакът на дърветата го пазеше добре от пряката светлина. Огънят беше почти угаснал, в пепелта тлееха въгленчета и се виеше тънък дим.
Тялото не го болеше изобщо.
До него бе приклекнала Тиел. С къса бяла пола и бяла блузка. Грижливо сресана. По нокътчетата й прясно искреше любимият й златен лак. Къде и кога успява да се преоблича и да се оправя това момиче?
Той мълком се пресегна и я хвана за ръката. Даваше си сметка, че ситуацията в момента отново ставаше двусмислена… или даже напротив — както е гол и след всичко преживяно — съвсем еднозначна, много по-ясна от гоненицата край огъня след Преминаването или престорените пъшкания в купето. Но в докосването му нямаше никакъв намек за интимна покана. Виктор просто искаше да усети до себе си живо присъствие.
— Силно ли си изпати? — попита Тиел.
— Не личи ли?
— Не.
Виктор сведе поглед към рамото си. Нямаше и следа от синини.
— Отново сънувах сън. Гаден сън!
Тиел кимна, все едно напълно разбираше.
— Обърни се — помоли я той, — ще се обличам.
Тя послушно извърна глава. Виктор се изправи, с леко изумление усещайки, че не чувства умора, а и останалите следи от схватката бяха изчезнали. Бре, колко било полезно да се спи на чист въздух!…
След като обу дънките, той се почувства в правото си да дръпне поредното конско. Или поне да демонстрира, че се чувства засегнат.
