Коридорът зави рязко надясно и тя спря. Беше преграден с жълта лента, на която пишеше „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ — НЕ ВЛИЗАЙ“. Джими, пазачът на залата с перуанското злато, стоеше пред лентата заедно с Грегъри Кавакита, младия помощник-уредник от Отдела за еволюционна биология.
— Какво става тук? — попита Марго.
— Типична музейна ефективност — отвърна с кисела усмивка Кавакита. — Изолирани сме.
— Никой не ми каза нищо друго, освен да не пускам никого — нервно се обади пазачът.
— Виж какво — продължи Кавакита, — следващата седмица имам официално представяне и днес ме чака много работа. Ако ме пуснеш…
Джими изглеждаше притеснен.
— Просто си върша работата, нали така?
— Хайде — обърна се Марго към Кавакита, — ела да изпием по едно кафе в клубчето. Там някой може да знае какво става.
— Най-напред трябва да намеря тоалетна, ако все още не са ги запечатали всичките — отвърна с раздразнение Кавакита. — Ще се видим там.
Вратата на служебния клуб, която никога не се затваряше, днес беше затворена. Марго хвана топчестата дръжка, питайки се дали да изчака Кавакита. След това отвори вратата. Едва ли би могла да разчита на подкрепата му, ако й се наложеше.
Вътре стояха с гръб към нея двама полицаи и разговаряха. Единият се изкикоти.
— Какво беше това, номер шест? — попита той.
— Язък за парите! — отвърна другият. — Добре че не е закусвал повече.
Полицаите се разделиха и Марго успя да разгледа помещението.
Просторната зала беше празна. В кухненското отделение в отсрещния край някой се беше привел над мивката. Изплю се, обърса уста и се обърна. Марго позна Чарли Прайн, новия специалист по консервация в Антроположкия отдел, назначен преди шест месеца с временна субсидия, за да подготви експонатите за новата изложба. Лицето му беше пепеляво и безизразно.
Полицаите застанаха от двете му страни и го побутнаха да тръгне напред.
Марго се отмести, за да пропусне групичката край себе си. Прайн пристъпваше вдървено като робот. Марго неволно сведе очи.
Обувките на колегата й бяха подгизнали от кръв.
Поглеждайки я замаян, Прайн забеляза промененото й изражение. Очите му проследиха погледай и той се закова на място така рязко, че полицаят зад него се блъсна в гърба му.
Прайн се ококори и пребледня. Полицаите сграбчиха ръцете му, а той се задърпа, цвилейки панически. Двамата побързаха да го изведат от стаята.
Марго се облегна на стената, за да се успокои, и в този момент в клуба влязоха Кавакита и още няколко души.
— Сигурно половината музей е запечатан — измърмори той, поклащайки глава, докато си наливаше чаша кафе. — Никой не може да стигне до работното си място.
Сякаш в отговор на думите му остарялата радиоуредба на музея изпука.
„Моля за внимание! Моля всички служители, които се намират в учреждението, да се явят в служебния клуб.“
Докато сядаха по столовете, в залата започнаха да влизат още служители на групички по двама-трима. Повечето бяха лаборанти и временно назначени помощник-уредници — все още беше твърде рано за важните клечки. Марго ги оглеждаше с блуждаещ поглед. Кавакита говореше нещо, но тя не го чуваше.
След десетина минути залата се напълни. Всички говореха един през друг — бяха възмутени, че не могат да стигнат до работните си места и никой не ги информира за причината, и обсъждаха гръмогласно всеки нов слух. Нямаше никакво съмнение, че случилото се е твърде необичайно за един музей, в който не се случва нищо вълнуващо.
Кавакита допи кафето си и направи физиономия.
— Ще погледнеш ли утайката? — обърна се към нея той. — Да не си онемяла, Марго? Откакто седнахме, не си казала нито дума.
Тя му разказа със запъване за Прайн. Красивото лице на Кавакита се сгърчи.
— Мили Боже! — промълви накрая той. — Какво става според теб?
Баритоновият му тембър се извиси и тя си даде сметка, че разговорите бяха секнали. На входа беше застанал масивен оплешивяващ мъж в кафяв костюм, който сякаш не беше негов, с напъхано в един от джобовете на сакото полицейско радио и със стърчаща от устата му незапалена пура. Той влезе в залата, последван от двама униформени полицаи.
Застана в предната част на помещението, повдигна панталоните си, извади пурата от устата си, отстрани парченце тютюн от върха на езика си и се изкашля.
— Мога ли да помоля за вниманието ви? — започна той. — Възникна ситуация, която налага да ни изтърпите известно време.
От дъното на залата се извиси нечий укорителен глас:
— Из-ви-нете, господин…
Марго проточи шия над тълпата.
— Фрийд — прошепна Кавакита.
Марго беше чувала за Франк Фрийд — сприхав уредник от Ихтиоложкия.
Мъжът в кафявия костюм се извърна да огледа Фрийд.
— Лейтенант Д’Агоста — отвърна отсечено той. — Полицейско управление Ню Йорк Сити.
Подобен отговор би запушил устата на повечето хора. Но Фрийд, мършав мъж с дълга посивяла коса, демонстрира безстрашие.
— Може би — продължи саркастично той — все пак ще бъдем информирани какво точно се случва тук? Предполагам, че имаме право…
— Бих искал да ви информирам за случилото се — прекъсна го Д’Агоста. — Но в момента можем единствено да съобщим, че в учреждението е намерен труп при обстоятелства, които в момента разследваме. Ако…
Всички заприказваха на висок глас и Д’Агоста уморено вдигна ръка.
— Мога само да добавя, че в момента на местопрестъплението работи полицейски екип за разследване на убийства — продължи той. — От този момент музеят е затворен. Засега никой не може нито да влиза, нито да напуска. Надяваме се това да не продължи твърде дълго.
Той направи пауза.
— Щом е извършено убийство, съществува възможност — само възможност — убиецът все още да се намира на територията на музея. Ще ви помолим само да останете тук за около час-два, докато завърши огледът. С вас ще остане един полицай, който да запише имената и званията ви.
Той напусна помещението сред възцарилата се тягостна тишина и затвори вратата зад себе си. Един от полицаите отнесе стол до вратата и се отпусна върху него. Разговорите постепенно започнаха да се възобновяват.
— Нима ни заключват тук? — изкряска Фрийд. — Това е възмутително!
— Господи! — изпъшка Марго. — Нима е възможно Прайн да е убиец?
— Ужасна мисъл, нали? — отвърна Кавакита. Той се надигна и отиде до кафе-машината, изцеждайки с мощен удар последните капки от нея. — Но не чак толкова, колкото мисълта, че няма да успея да се подготвя за представянето си.
Марго беше сигурна, че младият Кавакита, който правеше светкавична научна кариера, никога не би останал неподготвен за каквото и да било.
— Днес имиджът е всичко — продължи Кавакита. — Само с чиста наука вече не можеш да се докопаш до субсидии.
Марго отново кимна. Чу какво й каза, чуваше и гласовете на надвикващите се около нея, но всичко това й се струваше несъществено. Освен кръвта по обувките на Прайн.
