— Знаете ли, той е скрит тук, в тази къща. Главният проект на Ленг. Но вие не сте го открили. През цялото време сте търсили не онова, което трябва. И в резултат ще ви постигне бавна, мъчителна и напразна смърт на стари години. Досущ като всички нас. Не можете да успеете.
Натисни спусъка — настояваше вътрешният му глас.
Но усети нещо в тона на агента. Той знаеше нещо, нещо важно. Не беше просто безсмислено бърборене. Феърхевън си бе имал работа с блъфьори и знаеше, че този мъж не блъфира.
— Казвай каквото имаш да казваш — рече Феърхевън. — Или ще умреш веднага.
— Елате с мен. Ще ви покажа.
— Какво ще ми покажеш?
— Ще ви покажа върху какво Ленг е работел наистина. То е в къщата. Тук, под носа ви.
Вътрешният глас вече не шепнеше, той буквално крещеше. Не му позволявай да продължава да говори, няма значение колко важна може да бъде информацията му. И Феърхевън най-сетне се вслуша в разума на този съвет.
Пендъргаст се бе облегнал на стената, отпуснат, ръцете му се виждаха ясно. Не би било възможно за времето, докато той натиска спусъка, да бръкне в сакото си и да извади резервно оръжие. Освен това той нямаше друго оръжие. Феърхевън го бе претърсил щателно. Взе отново на мушка Пендъргаст, затаи дъх и увеличи натиска върху твърдия спусък. Последва внезапно избумтяване пистолетът „ритна“ в ръката му. И веднага разбра: изстрелът му беше точен.
Четвърта глава
Вратата на килията остана отворена и в нея се процеждаше слаба светлина от коридора. Нора чакаше, свита в тъмното петно зад вратата. Десет минути. Пендъргаст бе казал десет минути. В мрака сърцето й туптеше до пръсване, всяка минута й се струваше час, а и беше почти невъзможно да прецени хода на времето. Застави се да брои всяка секунда. Сто и едно, сто и две… При всяко отброяване мислите й неизменно се връщаха към Смитбак, към онова, което вероятно ставаше с него. Или вече му се беше случило.
Пендъргаст й бе казал, че смята Смитбак за мъртъв. Каза й го, за да й спести шока, да разбере това сама. Бил е мъртъв. Бил е мъртъв. Опита се да го преглътне, ала усети как съзнанието й се възпротивява да приеме този факт. Струваше й се нереален. Всичко й се струваше нереално. Сто и трийсет. Сто трийсет и едно. Секундите изтичаха една подир друга.
На шестата минута и двайсет и петата секунда чу гърма от изстрела, оглушителен в тясното пространство на килията.
Цялото й тяло се скова от страх. Това беше единствената й реакция, за да не изкрещи. Приклекна, изчака да намалеят прескачанията в пулса й. Ужасяващият пукот отекна на няколко пъти, буча и тътна из коридорите на подземието. Най-накрая тишината се възвърна — мъртвешка тишина.
Дишаше на пресекулки. Сега вече й беше два пъти по-трудно да брои. Пендъргаст й бе казал да изчака десет минути. Дали бе минала минута след изстрела? Реши да възобнови броенето си от седем минути нататък, надяваше се монотонното, повтарящо се действие да успокои нервите й. Не стана.
И тогава чу шума от забързани стъпки, които кънтяха по камъка. Следваха необичайна, синкопна последователност, сякаш някой се спускаше по стълби. После шумът отслабна. Отново се възцари тишина.
Копито стигна до десет минути, спря да брои. Време беше да тръгва.
В първия миг тялото й отказа да се подчини. Сякаш бе парализирано от страх.
Ами ако онзи беше още там? Ами ако намери Смитбак мъртъв? Ами ако Пендъргаст също е мъртъв? Дали щеше да намери сили да бяга, да се съпротивлява, да умре, вместо онзи да я залови и да я сполети далеч по-лоша съдба?
Безполезно бе да разсъждава. Просто щеше да следва нарежданията на Пендъргаст.
Изправи се с огромно усилие на волята, след това излезе от тъмното петно и мина през отворената врата. Коридорът отвън беше дълъг и влажен, неравните стени и подът бяха ошарени с ивици вар. В края му се виждаше врата, която водеше към ярко осветена стая — както изглежда, единственият източник на светлина в целия сутерен. Тъкмо в тази посока бе поел Пендъргаст; оттам долетя и гърмът на изстрела; оттам дочу и шума от бягащите стъпки.
Направи колеблива стъпка напред, след нея — втора, а после закрачи с треперещи нозе към ослепителния правоъгълник от светлина.
Пета глава
„Хирурга“ не можеше да повярва на очите си. Там, където Пендъргаст би трябвало да лежи умиращ в локва кръв, нямаше нищо. Онзи бе изчезнал.
Огледа се обезумял. Беше невероятно, физически невъзможно… И тогава забеляза, че онази част от стената, върху която Пендъргаст се бе облягал, всъщност е била врата. Изобщо не знаеше, че тази врата съществува, въпреки че бе претърсил старателно къщата.
„Хирурга“ зачака, успокои мислите си с огромно усилие на волята. Беше установил отдавна, че абсолютно необходима за успеха е решителността във всичко. Точно поради това бе стигнал толкова далеч и именно с решителност щеше да надделее и оттук нататък.
Пристъпи напред, готов отново да използва пистолета на Пендъргаст. В дъното на отвора забеляза стълбище, което водеше надолу в мрака. Агентът от ФБР явно искаше да го последва, да се спусне по стълбището, чийто край бе скрит зад тъмната извивка на каменна стена. Би могло да бъде и капан. Всъщност, можеше да бъде единствено капан.
Но „Хирурга“ разбра, че нямаше никакъв друг избор. Трябваше да спре Пендъргаст. Трябваше и да разбере какво се крие там, долу. Беше въоръжен, а Пендъргаст — не, а може би беше и ранен от изстрела. Спря се за миг, за да прегледа пистолета. „Хирурга“ поназнайваше нещо за оръжията, затова го определи като „Лес Байър“, 45-и калибър, модел, одобрен за въоръжение в държавните служби. Обърна го в ръцете си. С тритиевия си прицел за нощно виждане и с лазерния си мерник сигурно струваше поне три хиляди долара. Пендъргаст явно имаше вкус. По ирония на съдбата това толкова хубаво оръжие щеше да се обърне срещу притежателя си.
Отдръпна се от фалшивата стена. Без да изпуска из очи стълбището, извади мощно фенерче от едно чекмедже, след което хвърли изпълнен със съжаление поглед към лежащия на масата екземпляр. Сега вече жизнените му параметри спадаха бързо, операцията определено бе провалена.
Върна се при стълбището и светна с фенерчето в мрака. Ясно се виждаха следите на Пендъргаст по праха, покриващ стълбите. Имаше обаче и нещо друго, освен следите — капка кръв. И още една.
Значи бе улучил агента. Независимо от това трябваше да удвои вниманието си. Когато са ранени, хората са най-опасни, досущ като животните.
Спря се на първото стъпало, чудеше се дали да не се заеме първо с жената. Дали беше още прикована към стената? Или Пендъргаст бе успял да освободи и нея? И в двата случая тя представляваше малка опасност. Къщата бе като крепост, сутеренът бе яко затворен. Тя нямаше да може да избяга. По- неотложният проблем беше Пендъргаст. След като го убие, ще може да намери другия „източник“ и да замести с нея Смитбак. Веднъж бе направил грешката да изслуша Пендъргаст. Когато го открие, няма да допусне отново същата грешка. Ще умре преди да е успял да отвори уста.
Стълбището се спускаше спираловидно надолу, като тирбушон, забит безкрайно дълбоко в земята. „Хирурга“ се спускаше бавно, смяташе всеки завой за ъгъл, зад който можеше да го дебне Пендъргаст. Най- сетне стигна до края на стълбището. То излизаше в тъмна, мрачна стая, изпълнена с миризмата на плесен, влажна земя и… какво още? Амоняк, соли, бензол — миризмите на химикалите едва се усещаха. По пода имаше много следи и още капки кръв. Пендъргаст трябва да е спирал тук. „Хирурга“ освети най-близката стена — редица стари бронзови фенери висяха на дървени чепове. Един от чеповете не беше зает.
Направи крачка встрани и — като използва масивната каменна колона на стълбището като прикритие — вдигна тежкото фенерче и го насочи в мрака.
Пред него се разкри удивителна гледка. Насреща му блещукаше стена от скъпоценни камъни — хиляда,
