Музей на страха

Разпозна екрана на електрокардиографа — призрачна, начупена, зелена линия вървеше отляво надясно. Следеше сърдечния ритъм. Боже мой, сепна се тя, нима е възможно Бил да е още жив?

Пристъпи бързо напред, пресегна се над зеещия срез и махна чаршафа от раменете му. Вече можеше да вижда чертите на Смитбак — познатата й разрошена коса с непокорния лизнат кичур, кльощавите ръце и рамене, къдрицата на врата му. Протегна ръка и докосна врата му, усети слабия пулс на сънната артерия.

Наистина беше жив. Или по-скоро — полужив.

Дали е бил упоен? Какво трябваше да направи? Как би могла да го спаси?

Усети се, че диша трескаво и се опита да намали темпото и на дишането, и на мислите си. Огледа уредите и се опита да си спомни лекциите от подготвителния курс по медицина, който бе преминала в колежа; да си припомни лекциите по анатомия, по биологична и съдебна антропология, които бе слушала в университета; да си припомни и наученото по време на краткия й военизиран стаж в болницата.

Веднага премина към следващия уред, опитвайки се да си очертае цялостната картина. Този уред определено бе предназначен да измерва кръвното налягане. Видя показанията за систоличното и диастоличното налягане — 91 на 60. Добре поне, че освен пулс имаше и някакво кръвно налягане. Но й се видя ниско, твърде ниско. До този апарат имаше друг, свързан с кабел, защипан със щипка към показалеца на Смитбак. На чичото на Нора бяха поставили подобен уред, когато преди година лежа в болницата заради силна сърдечна недостатъчност — това бе пулсов оксиметър, измерваше наситеността на кръвта с кислород. Показанието на сатурацията бе 80. Това добре ли беше? Доколкото си спомняше, показания под 95 бяха причина за безпокойство.

Нора погледна отново електрокардиографа и данните за пулса, изписани в долния му десен ъгъл. Пулсът си оставаше 125.

Изведнъж апаратът за кръвно налягане започна да излъчва тревожен сигнал.

Наведете се над Смитбак, вслуша се в дишането му. Беше ускорено, накъсано, едва доловимо.

Изправи се и като огледа отново апаратурата изстена отчаяна. Господи, трябваше да направи нещо. Не можеше да го мести; това означаваше сигурна смърт. Каквото и да трябваше да се направи, то следваше да стане тук и то веднага. Ако не може да му помогне, Смитбак ще умре.

Опита се да овладее паниката си, да изтръгне повече от паметта си. Какво означаваше това — ниско кръвно налягане, необичайно висок пулс, ниска сатурация на кислород в кръвта?

Голяма загуба на кръв. Погледна ужасяващо пълния колектор под масата. Смитбак страдаше от масивна загуба на кръв.

Как реагира тялото в такива случаи? Опита се да си припомни отдавнашните лекции, които бе слушала с половин ухо. Първо — чрез тахикардия, когато сърцето започва да бие по-често в опит да достави на тъканите достатъчно кислород. После — какъв беше проклетият термин? — спазъм на съдовете. Бързо протегна ръка и опипа пръстите на Смитбак. Както и очакваше, бяха ледено студени, а кожата бе изпъстрена с петна. Тялото бе прекратило достъпа на кръв до крайниците, за да увеличи кислорода за по-важните си органи.

Кръвното налягане спада последно. А кръвното на Смитбак вече спадаше. И след това…

Не искаше да си помисли какво идваше след това.

Усети как й се повдига. Всичко това бе една лудост. Та тя не беше лекар. И всичко, което би сторила, би могло да влоши нещата.

Пое дълбоко дъх, взряна в дълбоката рана, опита се да се съсредоточи. Дори да знаеше как да затвори и да зашие разреза, това нямаше да помогне кой знае колко — загубата на кръв вече беше прекалено голяма. Не забеляза наоколо кръвна плазма за преливане, а и да имаше, да осъществи трансфузията бе извън способностите й.

Но знаеше, че пациентите с голяма загуба на кръв, могат да бъдат рехидрирани с кристалоиди или със солен разтвор.

Погледна отново към стойката със системата до масата. На нея висеше торбичка с хиляда кубика физиологичен разтвор, тръбичката й се спускаше надолу и влизаше с игла във вена на Смитбак. Кранчето на системата обаче бе спряно. Наполовина празна спринцовка се люлееше, забита в най-ниската точка на тръбичката. Схвана какво означаваше това — местна упойка, вливана чрез системата — навярно версед, тъй като верседът действаше не по-дълго от пет минути. Така жертвата остава в съзнание, но навярно се намаляват съпротивителните й сили. Защо „Хирурга“ не бе използвал обща упойка, или поне упойка на гръбнака, докато е извършвал процедурата?

Това нямаше значение. Въпросът бе Смитбак да се рехидратира по най-бързия начин, да се вдигне кръвното му налягане. А за това имаше средства.

Нора измъкна спринцовката от тръбичката и я захвърли надалеч. След това завъртя докрай кранчето на еднолитровата торбичка с физиологичен разтвор.

Няма да е достатъчен, помисли си тя, докато гледаше как течността бързо капе в тръбичката. Не е достатъчно, за да се възстанови количеството на течностите в организма. О, Господи, какво още мога да направя?

Но изглежда не можеше да стори нищо повече.

Отдръпна се, безсилна, и отново погледна към показанията на апаратите. Пулсът на Смитбак се бе вдигнал до 140. Но още по-плашещ бе спадът в кръвното му налягане — 80 на 45.

Наведе се към масата и улови неподвижната, студена ръка на Смитбак в своята.

— По дяволите, Бил — прошепна тя, докато му стискаше ръката. — Трябва да се справиш. Налага се.

Зачака неподвижна под прожекторите, впила поглед в мониторите на апаратурата.

Седма глава

В каменните избени помещения под къщата на булевард „Ривърсайд“ номер 891 въздухът миришеше на прах, плесен и амоняк. Пендъргаст с мъка си пробиваше път в мрака, вдигаше от време на време капака на фенера, колкото да огледа колекциите на Ленг и да очертае пътя си. Спря, задъхан, по средата на стая, пълна със стъкленици и поставки за различни екземпряри. Вслуша се напрегнато. Свръхчувствителният му слух долови стъпките, които Феърхевън правеше ужким крадешком. Разделяше ги едно, максимум две помещения.

Разполагаше с толкова малко време. Беше тежко ранен, не разполагаше с оръжие, кървеше силно. Ако можеше по някакъв начин да изравни възможностите, то това трябваше да дойде от самия „музей“ на Ленг. Единственият начин да победи Феърхевън, бе да разбере каква бе крайната цел на Ленг, да разбере защо е искал да удължи живота си.

Отново отвори капачето на фенера и огледа помещението пред себе си. Стъклениците съдържаха изсушени насекоми, които блестяха във всички цветове на дъгата под лъча. Една от стъклениците бе с етикет Pseudopena valenatus — Пендъргаст се сети, че това бе бръмбарът с фалшиви перести криле от блатата на Мато Гросо — леко отровен бръмбар, който туземците са използвали за приготвяне на лекарства. На долния ред имаше няколко стъкленици с изсушени смъртоносни блатни бръмбари от Уганда, оцветени в блестящо пурпурно и жълто. Пендъргаст продължи по-нататък и отново вдигна капачето на фенера. В следващия сандък имаше стъкленици, пълни с изсушени гущери — с безвредния пещерен албинос от Коста Рика, стъкленица с изсушен екстракт от жлезите на „чудовището“ от Гила от пустинята Соноран, две стъкленици, пълни със сбръчкалите се телца на малкия червенокоремест австралийски гущер. По-нататък следваха безброй хлебарки, като се почне от гигантската мадагаскарска съскаща хлебарка и се свърши с красивите кубински насекоми, които намигаха от стъклениците си като малки смарагдови листа.

Пендъргаст се сети, че тези създания не бяха събирани за таксономични или класификационни цели. На никого не му трябваха хиляди блатни паяци, за да извърши таксономичните си проучвания. А и изсушаването на насекомите в никакъв случай не бе най-добрият начин да се запазят биологичните им особености. А и бяха нахвърляни в това помещение без никакъв видим ред.

Възможен бе само един отговор на загадката — тези насекоми са били събирани, поради сложния си химически състав. Това бе чисто и просто колекция от биологично активни съединения. На практика то бе