Райнхарт Пък приближи към Пендъргаст, клатейки глава. Изтри лъщящото си теме с носна кърпичка, след това я прибра в джоба с неловки пръсти. Присъствието на агента от ФБР едновременно го блазнеше и го плашеше.
— Доктор Пендъргаст — рече той. — Много ми е приятно. Мисля, че не сме се виждали от… чакайте да видя… от неприятностите през 95-а. Пътувахте ли тогава до Тасмания?
— Да, наистина пътувах, благодаря ви, че си спомнихте. И познанията ми за австралийската флора се увеличиха неимоверно.
— А как е… вашето управление?
— Чудесно — отвърна Пендъргаст. — Позволете ми да ви представя сержант О’Шонеси.
Полицаят пристъпи иззад Пендъргаст и лицето на Пък помрачня.
— О, Господи. Има едно правило, нали разбирате? Хора, които не са служители на музея…
— Мога да гарантирам за него — рече Пендъргаст с решителна нотка в гласа. — Той е виден представител на полицията в нашия град.
— Разбирам, разбирам — рече тъжно Пък, докато отключваше. — Е, ще трябва всички да се регистрирате. — Отдръпна се от вратата. — А това е господин Гибс.
Оскар Гибс кимна отсечено. Беше дребен, набит афроамериканец с безкосмести ръце и гладко избръсната глава. За ръста си бе толкова як, сякаш бе издялан от касапски пън. Целият бе в прах и изглеждаше нещастен да е на това място.
— Господин Гибс бе така любезен да подреди всичко, което ви е нужно, в Изследователската зала — рече Пък. — Ще извършим формалностите, след което ще ви помоля да ме последвате.
Подписаха се в регистъра, след това навлязоха в мрака. Пък осветяваше пътя както и преди чрез шалтерите от слонова кост. След едно почти безкрайно пътешествие стигнаха пред врата в шпаклованата задна стена на архива, която имаше малко прозорче с армирано стъкло. Пък извади дрънчаща връзка ключове и с мъка отключи вратата, след което я отвори пред Нора. Осветлението блесна и тя едва не ахна от удивление.
Полирани дъбови ламперии се издигаха от мраморния под към украсения с позлата великолепен таван в стил „Рококо“. Масивни дъбови маси с крака, завършващи с птичи лапи заемаха средата на залата, около тях бяха подредени дъбови столове с червени кожени седалки и облегалки. Тежки полилеи от кована мед и кристал висяха над всяка маса. Две от масите бяха отрупани с най-различни предмети, а върху трета бяха подредени кутии, книги и вестници. В дъното на залата имаше масивна тухлена камина с корнизи от розов мрамор. Всичко бе побеляло от натрупаната през годините патина.
— Това е невероятно — рече Нора.
— Да, наистина — отвърна Пък. — Една от най-хубавите зали на музея. Историческите проучвания някога бяха много важни. — Въздъхна. — Времената се промениха. О темпора, о морес и тъй нататък. Моля извадете писалищните си пособия и сложете тези памучни ръкавици, преди да пипате каквото и да е. Ще трябва да взема куфарчето ви, докторе.
Пък хвърли неодобрителен поглед на висящите от колана на О’Шонеси пистолет и белезници, но не каза нищо.
— Аз ще се оттегля. Когато сте готови да тръгнете, обадете ми се по този телефон. Вътрешен номер 4240. Ако искате фотокопия на някакви документи, попълнете един от онези формуляри.
Вратата се затвори. Чу се превъртането на ключ в бравата.
— Той да не би да ни заключи? — попита О’Шонеси.
Пендъргаст кимна:
— Стандартна процедура.
О’Шонеси отстъпи назад в полумрака.
Странна птица, помисли си Нора. — Тих, непроницаем, симпатичен по някакъв свой ирландски начин. Пендъргаст изглежда го харесваше. А О’Шонеси, на свой ред, изглежда не харесваше никого.
Агентът сключи ръце зад гърба си и бавно обиколи първата маса, взирайки се във всеки от изложените предмети. Направи същото и с втората, а след това отиде при третата маса, отрупана с подредени документи.
— Да видим този опис, за който споменахте — обърна се той към Нора.
Нора посочи разписката с описа, която бе открила предишния ден. Пендъргаст я огледа, а след това с листа в ръка направи още една обиколка. Кимна към препарираното окапи.
— Това е от колекцията на Шотъм — рече той. — И това също. — Кимна към кутията, направена от слонско стъпало. — Тези три калъфа за пениси и десния китов бакулум. Тази смалена глава „Хиваро“. Всичко е от Шотъм — плащания за услугите, извършени от Макфадън. — Наведе се да разгледа една смалена глава. — Менте. Маймунска е, а не човешка. — Вдигна очи към Нора. — Доктор Кели, бихте ли прегледали документите, докато аз оглеждам тези предмети?
Нора се настани край третата маса. Имаше една малка кутия с кореспонденцията на Шотъм, както и друга, по-голяма кутия и две папки — очевидно документи на Макфадън. Нора отвори първо кутията на Шотъм. Както бе отбелязал Пък, съдържанието й се намираше в забележителен безпорядък. Малкото запазени писма бяха кажи-речи с еднакво съдържание: въпроси за класифициране и идентифициране, несъгласия с различни други учени по най-разнообразни теми. Тази кореспонденция осветляваше любопитна страна от естествената история на деветнайсети век, но не хвърляше светлина върху ужасяващото престъпление. Докато четеше късите писма, в съзнанието й започна да се оформя образът на Дж. К. Шотъм. Това не бе образът на сериен убиец. Изглеждаше съвсем безвреден, придирчив, малко скандалджия може би, настроен срещу колегите си учени. Интересите на този човек бяха изключително свързани с естествената история. Е, човек никога не знае, помисли си тя, докато разлистваше мухлясалите страници.
След като не намери нищо интересно, тя се зае с далеч по-големите и по-елегантни — а и по-близки — кутии с документацията на Тинбъри Макфадън. Повечето от документите бяха бележки на отдавна починалия уредник по различни теми, изписани с фанатично дребен почерк: списък на класифицирани растения и животни, рисунки на различни цветя, някои от които — много добри. На дъното имаше дебел пакет с кореспонденция до и от различни учени и колекционери, завързан със старинен ластик, който се разпадна още като го докосна. Тя разрови писмата, докато най-сетне не стигна до пакет от писма на Шотъм до Макфадън. Първото започваше с „Многоуважаеми колега“.
Изпращам ви приложена странна находка, за която се смята, че е от остров Кут, Югоизточен Индокитай, изобразяваща човекоподобна маймуна в съвкупление с индуистка богиня — резба върху бивник на морж. Бихте ли били така добри да идентифицирате вида на маймуната?
Нора издърпа следващото писмо:
Скъпи колега,
На последното заседание на Академията професор Бикмор представи вкаменелост, за която твърдеше, че е криолит от Монтморанските Доломити от Девонския период. За жалост професорът греши, самият Лафльов датира Монтморанските Доломити в Пермския период, поради което е необходима корекция в следващия бюлетин на Академията…
Нора прелисти останалите документи. Имаше писма и до други хора — малък кръг от учени съмишленици, включващ и Шотъм. Очевидно са се познавали много добре. Може би убиецът щеше да излезе от този кръг. Изглеждаше доста вероятно, след като той бе имал достъп до „Музея на Шотъм“, ако не е бил и самият Шотъм.
