Натюрморт с гарвани

С три скока Пендъргаст бе стигнал до тях и се бе счепкал с жената в бяло. Борбата бе кратка, придружена с приглушен вик. Пистолетът се плъзна по пода. Двамата се изтърколиха извън полезрението на Шърт, а Уилямс хукна надолу по стълбите. Минаха може би трийсет секунди. След това Пендъргаст се появи, понесъл старата жена в ръце, шепнейки нещо в ухото й. Малко по-късно Уилямс изкачи стълбите, прегърнал Райнбек, който залиташе и се държеше за окървавената глава.

Всички влязоха в гостната, където огънят в камината трепкаше радостно. Там Пендъргаст настани старицата във фотьойл, все още шепнейки й успокоителни, но недоловими думи; той я закопча леко с белезници към креслото. Изправи се и помогна на Шърт да положи шерифа на дивана пред огъня. Треперещият Уилямс седна на друг диван, колкото можеше по-далеч от жената. Момичето се бе отпуснало на стол от другата страна на камината.

Пендъргаст обходи с поглед стаята.

— Полицай Шърт?

— Да, сър.

— Донесете аптечка от някоя патрулка и се заемете с шериф Хейзън. Има дълбок срез на лявото ухо, както изглежда — счупване на лакътната кост, травма на глътката и множество охлузвания и натъртвания.

Когато Шърт се върна няколко минути по-късно с аптечката, стаята бе осветена със свещи, а в огъня бяха добавени нови цепеници. Пендъргаст бе завил жената с вълнено одеяло и тя гледаше свирепо към тях през кичур стоманеносива коса.

Пендъргаст се спусна към него.

— Погрижете се за шериф Хейзън.

След това отиде при момичето и му заговори тихо. То закима. После взе материали от аптечката, бинтова китките й и обработи раните по ръцете, шията и лицето й. Шърт се занима с Хейзън, който сумтеше стоически.

Петнайсет минути по-късно бяха направили всичко, което можеха. И сега, осъзна Шърт, трябваше само да чакат пристигането на спешната помощ.

Агентът от ФБР обаче изглеждаше неспокоен. Крачеше из стаята, сребристите му очи щъкаха между хората в нея. И отново и отново, докато бурята тресеше старата къща, погледът му спираше върху окървавената стара дама, която седеше неподвижна с клюмнала глава, закопчана с белезници за фотьойла.

Осемдесета глава

Топлината на огъня, парата, вдигаща се от чашата с чай, замайващият ефект на успокоителното, което Пендъргаст й бе дал — всичко това сякаш се бе наговорило да създаде у Кори чувството за растяща нереалност. Дори охлузените й и натъртени крайници й се струваха някак далечни, болката бе едва доловима. Тя сърбаше и сърбаше от чая, опитвайки се да се потопи изцяло в това просто механично движение, да не мисли за нищо. Нямаше смисъл да мисли, защото в нищо нямаше логика — нито в кошмарния призрак, която я бе преследвал из пещерите, нито в неочакваната убийствена ярост на Уинифред Краус, в нищо. Беше безсмислено като кошмар.

В далечния ъгъл на гостната седяха щатските рейнджъри Уилямс и Райнбек, вторият — с превързани глава и крак. Другият рейнджър, Шърт, стоеше до вратата и се взираше през стъклото към потъналия в мрак път. Хейзън лежеше на мекия диван с полуотворени очи, бинтован и толкова смазан, че бе трудно да го познае човек. До него стоеше Пендъргаст, вторачен в Уинифред Краус. Старицата ги гледаше от своето кресло, злобните й очички бяха като две червени дупки върху бледото напудрено лице.

Най-сетне Пендъргаст наруши дългото мълчание, което се бе установило в гостната. Заговори, без да сваля очи от старицата:

— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, госпожо Краус, но синът ви е мъртъв.

Тя потрепери и изстена, сякаш съобщението му й нанесе физически удар.

— Беше убит в пещерата — продължи Пендъргаст тихо. — Беше неизбежно. Той не разбираше. Нападна ни. Там долу има доста жертви. Беше въпрос на самозащита.

Жената се клатеше напред-назад, стенеше и повтаряше отново и отново:

— Убийци, убийци.

Но обвинителната нотка почти бе изчезнала от гласа й, оставаше само тъга.

Кори погледна Пендъргаст, опитваше се да разбере.

— Нейният син ли?

Пендъргаст се обърна към нея.

— Вие самата ми загатнахте за това. Как госпожица Краус, когато била млада, била известна със… ъ-ъ- ъ… свободното си поведение. Забременяла, разбира се. В обичайния случай биха я изпратили някъде да роди. — Обърна се към Уинифред Краус и заговори съвсем кротко: — Но баща ви не ви е изпрати никъде, нали? Той си е имал свой начин да се справи с проблема. Със срама.

Очите на старицата се изпълниха със сълзи и тя сведе глава. Последва дълго мълчание. И в това мълчание шериф Хейзън изпъшка силно, след като най-сетне осъзна за какво ставаше дума.

Кори го погледна. Главата му бе цялата в бинтове, напоени с кръв около отрязаното му ухо. Очите му бяха потъмнели, а бузите — охлузени и подпухнали.

— О, Боже мой! — прошепна той.

— Да — рече Пендъргаст, поглеждайки към Хейзън. — Бащата, с неговата фанатична, лицемерна набожност, я заключил заедно с греха й в пещерата.

Обърна се отново към Уинифред.

— Родили сте бебето в пещерата. След известно време ви допуснали отново да излезете на бял свят. Но не и бебето. Той, греховното отроче, трябвало да остане в пещерата. И сте били принудени да го отглеждате там.

Той спря за малко. Уинифред оставаше безмълвна.

— И все пак, след известно време, това вече не изглеждало чак толкова лошо, нали? Да бъде напълно защитено от порочния свят по такъв начин. Мечтата на всяка майка. — Тонът на Пендъргаст бе тих, успокояващ. — Вашето малко момченце винаги щяло да бъде при вас. Докато е в пещерата няма да ви напусне. Никога няма да напусне дома или да усвои лошите навици на света — никога няма да ви замени с друга жена, никога няма да ви изостави — както ви е изоставила майка ви. Винаги ще можете да го защитите — от позора на света, нали така? Той винаги ще се нуждае от вас, ще зависи от вас, ще ви обича. Той ще бъде ваш… завинаги.

Сълзите вече свободно се стичаха по лицето на старата дама. Главата й се полюшваше тъжно.

Хейзън бе отворил очи и бе вперил поглед в Уинифред Краус.

— Как си могла да…?

Ала Пендъргаст продължи със същия утешителен тон.

— Мога ли да ви попитам за името му, госпожице Краус?

— Джоб — прошепна тя.

— Библейско име17. Разбира се. И подходящо при това, както се оказва. Отгледали сте го там, в пещерата. Израснал като едър мъж, силен мъж, изключително силен, защото единственият начин да се придвижва в онзи свят е чрез катерене. Джоб никога не получил възможността да играе с деца на своята възраст. Никога не тръгнал на училище. Едва-едва говорел. Всъщност, той никога не бил виждал друго човешко същество през първите петдесет и една години от живота си, освен вас. Несъмнено е бил момче с интелигентност над средната и силни творчески импулси, но израснал не социализиран като човешко създание. Посещавали сте го от време на време, когато това било безопасно. Чели сте му. Но не и достатъчно, за да усвои нещо повече от елементарната реч. И въпреки всичко в някои отношения той се развивал твърде бързо. Силно творческо начало. Вижте само какво е успял да научи сам — да запали огън, да прави разни неща, които изискват сръчност на ръцете, да връзва възли, да създава цели светове от малките неща, които е откривал около себе си в пещерите. Навярно в някакъв момент сте осъзнали, че постъпвате неправилно, като го държите в пещерата — далеч от слънцето, от цивилизацията, от човешките контакти, от социалното общуване — но