Натюрморт с гарвани

надолу към агента с молба за помощ. И тогава замръзна наместо.

Една сянка се появи от мрака долу и заподскача по скалата като паяк. Пистолетът на Пендъргаст изгърмя, но сянката продължи да се катери към тях. В един миг светлината на Пендъргаст попадна право върху нея, но нещото изръмжа яростно и се отклони от лъча. Ала за Кори това бе достатъчно, за да види още веднъж едрото, кръгло като луна лице, нечовешки бяло; рядката брада; малките сини очи, изпъстрени с кървави петънца, вторачени изпод дългите, женствени мигли; същата странна, целеустремена и неподвижна усмивка; лице, което изглеждаше невинно като детско и в същото време — толкова далечно, обсебено от мисли и емоции, които бяха тъй странни, че не изглеждаха човешки.

Докато Кори гледаше надолу, фигурата се изкачваше по скалата с ужасяваща скорост.

Пистолетът на Пендъргаст изгърмя отново, ала Кори забеляза, че катерещият се отчаяно Уийкс бе застанал между него и чудовището и агентът от ФБР вече не можеше да стреля. Тя се притисна към скалата, сърцето й биеше до пръсване, но не бе в състояние да помръдне, не можеше да извърне поглед, не можеше да стори каквото и да е.

Убиецът настигна катерещия се с все сила Уийкс, замахна с чукообразната си ръка и го халоса по гърба, пречупвайки го като хлебарка. Уийкс изпищя от болка, пусна скалата и започна да се свлича. Масивната ръка замахна отново и този път нанесе страничен удар, който блъсна с все сила главата на Уийкс в камъка. Застинала от ужас, Кори видя как Уийкс полетя надолу покрай скалата и към голямата цепнатина; тялото му не издаде никакъв шум, докато изчезваше в пелената на мъглата към безкрайната бездна под нея.

Веднага прозвуча нов изстрел на Пендъргаст, но съществото направи голям маймунски скок встрани и отново се закатери с почти невероятна сръчност. И преди тя да успее дори да поеме дъх, той връхлетя Пендъргаст. Последва удар, пистолетът на агента издрънча върху пода на пещерата. След това чукът на юмрука на онова създание се вдигна да нанесе нов, фатален удар и Кори, която най-сетне намери сили, изкрещя:

— Не!

Ала когато юмрукът се стовари, Пендъргаст вече не бе там, бе отскочил встрани. Сега агентът вдигна ръка със свити пръсти и нанесе мощен удар с длан върху носа на мъжа. Чу се хрущене и рукна яркочервен кървав фонтан. Мъжът изстена от болка и се нахвърли отново, като едва не свали Пендъргаст от скалата. Агентът се олюля, свлече се, но сетне успя да предотврати падането си като се улови за скалата на няколко метра по-долу.

Ала беше вече твърде късно. Окървавеното и разпенено създание бе минало покрай Пендъргаст и сега се катереше по стената към Кори. Тя бе безпомощна; не можеше дори да пусне и едната си ръка, за да се защити; можеше само да се притиска към скалата.

Стигна я за миг и големите мазолести ръце отново я уловиха за шията, вече без колебание, без някаква следа от човечност, мъртвите очи, обладан единствено от усещането за гняв и желание да убива. И звукът от нейното задушаване бе удавен от собственият му жесток рев.

М-ъ-ъ-ъ-х-х-х!

Седемдесет и шеста глава

Вятърът вече духаше още по-силно и Шърт и Уилямс се бяха подслонили в изкопаните в ската стълби, водещи към пещерата. Шърт знаеше, че не там им бе наредил шерифът да стоят, но майната му — минаваше един след полунощ и вече бяха стояли на дъжда и студа повече от три часа.

Той чу как Уилямс изстена, след което изруга. Погледна към него. Уилямс се бе сгушил по-надолу в изкопа и държеше пропановия фенер. Шърт бе превързал раната на другаря си, използвайки аптечката на една патрулка. Раната бе дълбока, но не чак толкова сериозна, колкото я представяше Уилямс. Истинският проблем бе положението им. Радиостанциите на полицейските честоти мълчаха, електричеството бе прекъснато навсякъде, дори няколкото търговски радиостанции, чийто сигнал стигаше дотук, не се чуваха в ефир. В резултат на това нямаха информация, нямаха заповеди, нямаха новини, нищо. Вече три часа Хейзън и останалите бяха в пещерата, а единственото нещо, което бе излязло от нея, бе едно от кучетата с наполовина откъсната челюст.

Шърт имаше много лошо предчувствие.

От пещерата се носеше дъх на влага и камък. Шърт потрепери. Не можеше да се отърве от мисълта за кучето, появило се изведнъж от мрака. След него бе останала кървава следа. Какво би могло да разкъса така кучето? Погледна отново часовника си.

— Господи, какво, по дяволите, правят там долу? — попита Уилямс за десети път.

Шърт поклати глава.

— Трябва да отида в болница — рече Уилямс. — Може да хвана бяс.

— Полицейските кучета нямат бяс.

— Откъде знаеш? Но със сигурност раната се инфектира.

— Намазах я обилно с антибиотична паста.

— Защо тогава ми пари толкова? Ако се инфектира, няма да забравя кой я превърза, доктор Шърт.

Шърт се опита да го игнорира. Дори страховитият вой на вятъра около входа на пещерата бе за предпочитане пред хленченето му.

— Виж какво ще ти кажа, трябва да получа медицинска помощ. Онова куче отхапа цяло парче месо от мен.

Шърт изсумтя.

— Уилямс, това е просто едно ухапване от куче. Но можеш да кандидатстваш за нашивката „Пурпурно сърце“ за раняване по време на изпълнение на бойния си дълг.

— Не, поне до следващата седмица няма да мога. А раната ме боли сега, по дяволите.

Шърт се извърна. Какъв смотаняк. Може би ще трябва да поиска ротация и друг партньор. Уилямс се бе скапал още при първата неприятност. Да го ухапе куче. Какъв майтап.

Светкавица раздра небето наполовина и за миг оцвети къщата в призрачно бяло. Огромните капки дъжд летяха като куршуми, засилени от виещия вятър. Цяла река се стичаше от рампата към пещерата.

— Майната му. — Уилямс се изправи. — Ще отида в къщата да сменя Райнбек. Ще наглеждам старицата, а него ще изпратя тук.

— Задачата ни не бе такава.

— Майната й на задачата. Нали трябваше да излязат от пещерата след половин час. Аз съм ранен, уморен съм и съм мокър до кости. Можеш да си стоиш тук, като искаш, но аз отивам в къщата.

Шърт изгледа отстъпващия гръб и се изплю. Какъв тъпанар.

Седемдесет и седма глава

Ревът на чудовището изведнъж бе удавен от друг рев, остър и оглушителен в тясното пространство на пещерата. Кори почувства как ужасната маса на звяра изведнъж се стовари върху нея и я притисна жестоко към стената. Той ревеше с все сила от болка в ухото й, а от този рев ноздрите й се изпълниха с миризмата на развалени яйца. Голямата лапа около шията й охлаби хватката си, а след това я пусна; така тя можа да извърне глава и да поеме дъх. Зърна лицето на сантиметри от своето: широко, необичайно гладко, смъртно бледо, с малки очи и изпъкнало чело.

Последва нов изстрел и този път тя чу изплющяването на сачмите по скалата наблизо. Кори пое дълбоко дъх, притиснала се здраво към хлъзгавата опора. Някой стреляше по онзи с пушка отдолу.

Чудовището се отдели от скалата, след това отново се улови, драскаше отчаяно и ревеше като мечка по посока на изстрела.

Тя чу далечния глас на Пендъргаст отдолу:

— Кори! Сега!

Кори се напрегна да проясни главата си. Пусна едната си ръка, посегна отчаяно нагоре и най-сетне намери онази опорна точка, която все й убягваше. Разплакана и задъхана, тя се набра на ръце, придвижи