Натюрморт с гарвани

тогава, разбира се, вече е било твърде късно.

Старата жена стоеше със сведена глава и тихо плачеше.

Хейзън въздъхна отново — дълга, потискана дотогава въздишка.

— Но той излязъл — рече дрезгаво. — Кучият син излязъл. И тогава започнаха убийствата.

— Точно така — рече Пендъргаст. — Шийла Суег, която копаела край Могилите, разкрила старинен индиански вход към пещерата. Задния вход. Който, както личи, бил използван от Воините призраци, когато нападнали Четирийсет и петимата. Той бил блокиран отвътре, когато воините се върнали в пещерата и извършили ритуално самоубийство след нападението. Ала Суег го разкрила. За своя зла участ.

За Джоб трябва да е бил страхотен шок, когато Суег влязла в неговата пещера. Той никога не бил виждал друго човешко същество, освен майка си. Дори нямал представа, че такова би могло да съществува. Убил я от страх, несъмнено — без умисъл. И тогава намерил прясно изкопания изход, прокопан от Суег. И за пръв път излязъл в огромния и чуден нов свят. Какъв страхотен миг би трябвало да бъде за него! Защото вие никога не сте му разказвали за света горе, нали, госпожице Краус?

Тя бавно поклати глава.

— И тъй, Джоб излязъл от пещерата. Трябва да е било нощем. Вдигнал глава и видял за първи път звездите. Огледал се и видял тъмните дървета край реката; чул вятъра да шумоли из безкрайните царевични полета; помирисал плътния влажен въздух на канзаското лято. Колко различно било това от всепоглъщащия мрак, в който бил прекарал половин век! И тогава може би — надалеч, зад тъмните полета — зърнал светлините на самия Медисин Крийк. В този момент, госпожице Краус, вие сте изгубили изцяло контрол върху него. Просто така, както се случва с всяка майка. Но във вашия случай Джоб е бил над петдесетгодишен. Бил се превърнал в могъщо — и абсолютно сбъркано — човешко създание. И духът повече не можел да бъде върнат в бутилката. Джоб трябвало да излиза отново и отново и да изследва този нов свят.

Гласът на Пендъргаст бавно потъна в хладния мрак.

Старата дама тихо изхълца. В стаята се възцари тишина. Навън вятърът бавно стихваше. Чу се далечен гръм, като отглас от бурята. Най-накрая тя заговори:

— Когато бе убита първата жена, и през ум не ми мина, че може да го е сторил моят Джоб. Но после… После той ми каза. Беше толкова развълнуван, толкова радостен. Каза ми за света, който бе открил — сякаш не съзнаваше, че аз вече знам за него. О, господин Пендъргаст, той не е искал да убива никого, наистина не е искал. Просто се е опитвал да играе. Мъчех се да му обясня, но той просто не разбираше — рече тя и потисна ново ридание.

Пендъргаст изчака малко и продължи:

— След като поотрасъл, не е било нужно да го посещавате толкова често. Носели сте му храна и други припаси веднъж или дваж седмично, което обяснява откъде е имал масло и захар. По него време той е можел вече сам да се справя. Пещерната система била негов дом. Той научил много неща през годините — умения, които са му били нужни, за да оцелее под земята. Ала най-големите поражения, които самотният живот оказал върху него, са били в областта на човешкия морал. Той не можел да различи доброто от злото.

— Опитвах се, о, колко се опитвах да му обясня тези неща! — избухна Уинифред и отново се заклати напред-назад на стола си.

— Има неща, които не могат да бъдат обяснени, госпожице Краус — рече Пендъргаст. — Те трябва да бъдат видени. Трябва да бъдат изживени.

Бурята разтърси къщата, но никой не каза нищо.

— Каква е причината за деформирането на гърба му? — обади се Пендъргаст. — На живота в пещерата ли се дължи? Или може би е паднал лошо като дете? И е счупил кости, които са зараснали накриво?

Уинифред преглътна, посъвзе се.

— Падна, когато бе десетгодишен. Мислех си, че ще умре. Исках да повикам лекар, но…

Изведнъж се намеси Хейзън — тонът му бе дрезгав от отвращение, гняв, недоумение, болка:

— Но защо бяха онези сцени в царевичните поля? Защо ги е направил?

Уинифред само поклати в недоумение глава:

— Не знам.

Отново заговори Пендъргаст:

— Може би никога няма да узнаем какво е ставало в главата му, когато е подреждал онези картини. Било е форма на самоизразяване, странна и може би непостижима идея за творческа игра. Видяхте надрасканите рисунки в пещерата, подредените пръчици, конци, кости и кристали. Ето защо той изобщо не се вписваше в моделите на серийните убийци. Защо не е бил сериен убиец. Той не е разбирал понятието „убийство“. Бил е напълно аморален, най-чистата форма на социопат, която можем да си представим.

Старата дама седеше с наведена глава, без да каже нищо. На Кори й дожаля за нея. Спомни си историите за това колко строг бил баща й; как я биел и при най-малкото нарушаване на собствените му византийски и взаимно противоречащи си правила; как плачещото момиче било затваряно на най-горния етаж на къщата дни наред. Бяха стари истории и хората винаги ги завършваха с удивено поклащане на главите и с коментара: „И въпреки всичко тя е толкова мила стара дама. Може би пък тези неща никога да не са се случвали“.

Пендъргаст продължаваше да крачи из стаята, като поглеждаше от време на време към Уинифред Краус.

— Малкото примери, които имаме за деца, израсли по такъв начин — Детето вълк от Авейрон, например, или случая с Джейн Д., затворена в избата през първите четиринайсет години от живота си от майка й шизофреничка, показват, че се нанасят масивни и неотвратими неврологични и психологични поражения чрез лишаването от нормалния процес на социализация и развитие на езика. При Джоб нещата са стигнали дори още по-далеч: той е бил лишен от самия свят.

Уинифред изведнъж зарови лице в дланите си и се залюля.

— О, горкото ми малко момче — ридаеше тя. — Моят малък Джоби…

В стаята бе тихо, ако се изключат тихите ридания на възрастната жена: „Горкичкото ми момченце, моят малък Джоби…“

Кори дочу далечен вой на сирена. След малко фаровете на пожарна кола светнаха през строшените стъкла на прозорците върху стените и пода. Чу се свирене на спирачки, една линейка и патрулка спряха до къщата. Затръшнаха се врати, тежки стъпки изтрополяха върху верандата. Вратата се отвори и в стаята влезе снажен пожарникар.

— Ей, добре ли сте тук, бе хора? — попита той със сърдечен тон. — Най-сетне разчистихме пътищата и…

Той замлъкна като видя окървавения Хейзън, ридаещата старица, закопчана с белезници за стола, и останалите — изпаднали във вцепенение от шока.

— Не — отвърна тихо Пендъргаст. — Не сме добре.

Епилог

Слънцето висеше над Медисин Крийк, Канзас, като истинска благословия. Бурята бе пречупила горещата вълна; небето бе свежо, с едва доловимия оттенък на есента. Оцелелите в бурята царевични полета бяха ожънати и градът се чувстваше освободен от клаустрофобичното си бреме. Мигриращи врани прелитаха със стотици над къщите, спускаха се в нивите и кълвяха последните кочани сред стърнищата. В края на града се издигаше островърхата кула на лютеранската църква, тънка бяла стрела на фона на зелено и синьо. Вратите й бяха отворени широко и отвътре се носеха звуците на вечерня.

Недалеко оттам Кори лежеше на разхвърляното си легло и се опитваше да дочете „Отвъд ледовата граница“. В двойната каравана бе тихо, прозорците бяха отворени за приятния полъх на вятъра. Пухкави облачета се носеха в небето и влачеха сенките си върху „обръснатите“ полета. Прелисти една страница,