после втора. Откъм църквата се чуха звуците на орган — началото на „Чудния спасител“, последвани от тихото пеене, в което над всички гласове се извисяваше чуруликането на Клик Расмусън.
Кори се заслуша и лека усмивка изви устните й. Това щеше да бъде първата служба, водена от онзи млад нов проповедник — пастор Тредуел — с когото градът вече толкова се гордееше. Усмивката й се разтегли още, когато си спомни историята, която й бяха разказали, докато още лежеше в болницата: как Смит Лъдуиг — бос, охлузен и натъртен, се появил, тътрейки се от царевицата, където лежал в безсъзнание, с мозъчно сътресение почти два дни, и отишъл право в църквата, където тъкмо вървяла собствената му заупокойна служба. Дъщерята на Лъдуиг, която била поръчала литургията, припаднала. Но никой не бил изненадан повече от самия пастор Уилбър, който спрял по средата цитата си от Суинбърн и се строполил от апоплектичен припадък, сигурен, че е видял призрак. Сега Уилбър се възстановяваше някъде далеч и Лъдуиг също оздравяваше бързо, като пишеше в болничното си легло първите глави на книга за срещата си с убиеца от Медисин Крийк, който не взел нищо друго, освен обувките му, и, навярно, смятайки го за мъртъв, го оставил в нивята.
Тя остави книгата настрани и се обърна по гръб, зазяпа се през прозореца в шествието на облаците. Градът правеше всичко по силите си да се завърне към нормалния живот. Играеха се предварителните срещи по футбол, а училището щеше да започне след две седмици. Носеше се слух, че КЩУ решил да разположи опитното си поле някъде в Айова, ала това не бе голяма загуба. Всъщност бе избавление: Пендъргаст изглежда смяташе, че Дейл Естръм и Фермерската кооперация имаха право за опасностите от генетичните промени. Във всеки случай на хората едва ли можеше да им пука по-малко, след като градът бе оживял с присъствието на хора от управлението на Националните паркове, на специалисти по пещерите, екип от „Нешънъл джиографик“ и закоравели пещерняци — всички горящи от нетърпение да хвърлят едно око на пещерната система, която бе наречена най-голямата, открита в Америка, след Карлсбадските пещери. По всичко личеше, че градът е на прага на нова епоха, която щеше да донесе на всички ако не богатство, то поне доходи. Времето щеше да каже.
Кори въздъхна. За нея нищо от това не можеше да промени ни най-малко нещата. Още една година и — за добро или зло — Медисин Крийк щеше да се превърне в далечна история.
Лежеше си в леглото и мислеше, докато слънцето залязваше и падаше нощта. След това стана и отиде до раклата. Отвори чекмеджето, опипа дъното му и внимателно отлепи банкнотите. Хиляда и петстотин долара. Майка й още не бе успяла да намери парите, а след случилото се престана да мрънка за тях. Дори се държа мило с Кори през първия ден, след като се върна от болницата. Ала Кори знаеше, че това няма да трае дълго. Майка й сега бе на работа и Кори не се съмняваше, че като се върне, чантата й ще подрънква от обичайната квота мини бутилки водка. Ще минат ден-два и тя отново ще повдигне въпроса за парите и всичко ще започне отначало.
Умислена, разлисти банкнотите. Пендъргаст бе останал в града през последната седмица, работеше заедно с Хейзън и щатската полиция по оформяне на доказателствената фаза на делото. Беше й се обадил да й съобщи, че заминава рано сутринта на следващия ден и каза, че искал да си вземе довиждане, преди да тръгне — както и да прибере клетъчния си телефон. Всъщност той искаше само това, убедена бе тя — да си прибере клетъчния телефон.
Няколко пъти идва да я види в болницата. Бе много грижовен и мил; ала кой знае защо тя се надяваше на нещо повече. Поклати глава. Какво бе очаквала — да я вземе със себе си и да я направи своя постоянна помощничка? Смешно. Освен това той проявяваше нетърпение да си върви, говореше, че имал неотложна работа, която го очаквала в Ню Йорк. На няколко пъти му се бе обаждал по клетъчния телефон мъж на име Рен, но той винаги излизаше от стаята и тя не чу за какво ставаше дума. Както и да е, това всъщност нямаше значение. Той си отиваше и след две седмици училището щеше да започне отново. Последна учебна година, а и последна в Медисин Крийк. Една последна година в ада.
Но поне нямаше да има повече неприятности с шериф Хейзън. Странно, той бе спасил живота й и сега сякаш проявяваше някаква бащинска загриженост към нея. Трябваше да признае, че той се държа много мило, когато го посети в деня, когато тя напускаше болницата. Дори се извини — не чак с толкова думи, разбира се, но все пак това я обърка. Тя му благодари, че й бе спасил живота. Тогава той се просълзи и каза, че не бил сторил достатъчно, че не бил направил нищо. Горкият човек. Той наистина още бе съсипан за Тад.
Тя погледна парите. Утре, като излезе, ще каже на Пендъргаст какво възнамеряваше да стори с тях.
Идеята й се бе оформила бавно в дните, прекарани в болницата. Оставаха й две седмици до училище, имаше пари и бе свободна — шерифът бе оттеглил всички обвинения. Нищо не я задържаше тук — нямаше приятели, нямаше работа и ако се мотаеше наоколо, майка й рано или късно щеше да измъкне парите й.
Не че хранеше някакви илюзии, дори когато идеята й хрумна за първи път. Знаеше, че когато го намери, той навярно щеше да се окаже един от онези мъже, които не могат да свържат двата края — неудачник. В крайна сметка той се бе оженил майка й и след това бе заминал, зарязвайки ги и двете. Никога не бе плащал издръжка, никога не я посети, никога не й писа — поне, доколкото тя знаеше.
Няма значение. Той й бе баща. И вътре в себе си тя усещаше, че това бе правилното нещо, което трябваше да направи. А сега имаше и парите, и времето да го стори.
Нямаше да бъде трудно да го открие. Безкрайните оплаквания на майка й имаха неумишления ефект да я информират за местопребиваването му. След като се бе помотал из Средния запад, той се бе установил в Алънтаун, Пенсилвания, където поработвал за „Пеп бойс“. Колко мъже на име Джеси Суонсън можеше да има в Алънтаун? Можеше да стигне дотам с колата за два дни. Парите, които Пендъргаст й бе платил, щяха да са достатъчни за бензин, магистрални такси, мотели, при това щеше да разполага с достатъчно, ако се наложеше неочакван ремонт на колата.
Дори той да се окажеше неудачник, спомените й за него бяха хубави. Поне не беше смотаняк. Когато бе тук, бе добър баща, водеше я на кино и на мини голф, винаги засмян, винаги готов да се забавляват. А и какво всъщност означаваше да си неудачник? Децата в училище смятаха и нея за неудачница. А той я бе обичал, в това бе сигурна… въпреки, че я бе изоставил с една ужасна, пияна вещица.
Сгъна банкнотите и ги напъха в джоба на панталона си. Извади изпод леглото куфара от изкуствена кожа, тръсна го на леглото и започна да хвърля в него дрехи. Ще тръгне още сутринта, преди майка й да се бе събудила, ще си вземе довиждане с Пендъргаст и ще отпраши.
Куфарът скоро бе готов. Кори го мушна отново под леглото, легна и мигновено заспа.
Събуди се от неподвижността на нощта. Навсякъде бе тъмно. Седна, огледа се уморено. Нещо я бе събудило. Не можеше да бъде майка й, тя бе нощна смяна в клуба и…
Точно под прозореца й се чу гъргорене, бръщолевене, лек удар. Умората й мигновено изчезна, прогонена от страха.
А след това се чу плясък и съскане, а по стената на караваната леко забарабаниха капки вода.
Погледна часовника — беше два часът. Тръшна се отново в леглото и едва не се разсмя от облекчение. Този път наистина бе оросителната система на господин Дейд.
Стана да затвори прозореца. Спря се за миг да вдиша хладния въздух, да усети свежата миризма на мокра трева. След това се зае да дръпне плъзгащия се прозорец.
Изведнъж една ръка се протегна от мрака, улови ръба на прозореца и й попречи да го затвори. Беше окървавена, със счупени нокти.
Кори отдръпна ръце от прозореца и отстъпи безмълвна.
В рамката на прозореца се появи бяло, с форма на луна лице: издраскано, изпорязано, изпоцапано с мръсотия и кръв, с рядка брадица и странна, детинска пухкавина. Ужасната ръка бавно дръпна прозореца и го отвори напълно. Понесе се ужасна воня — още по-ужасна заради спомените, които предизвика — и изпълни ноздрите и.
Кори отстъпи към вратата и с безчувствени пръсти потърси клетъчния телефон в джоба си. Намери го, натисна два пъти бутона „Send“, за да избере последния набиран номер. Номерът на Пендъргаст.
С рязко движение огромната ръка изтръгна евтината алуминиева рамка на прозореца, строшавайки стъклото.
Кори се обърна и изтича от стаята си, профуча през коридора с боси нозе, прекоси всекидневната
