към…
Входната врата се отвори с трясък. И там се появи Джоб. Джоб, все още жив — едното му око бе извадено и от него се процеждаше жълтеникава течност, детското му облекло бе изпокъсано и мръсно, изпъстрено със спечена кръв, косата — сплъстена, а кожата — жълтеникава. Едната му ръка висеше счупена и безполезна, но другата бе протегната към нея.
Той пристъпи крачка напред с изкривено от ярост лице и вонята му изпълни стаята.
— Не! — изпищя тя. — Не, не, махни се…!
Той пристъпи, размахал ръце, и нададе нечовешки рев.
Кори се обърна и хукна обратно по коридора към стаята си, чувайки тежките му стъпки из коридора. Успя да затръшне вратата и пусна резето, ала той премина през нея с оглушителен трясък и залепи тънкия й шперплат на стената. Без да се замисли, тя плонжира с главата напред през прозореца, претърколи се върху парчетата стъкло и мократа трева, изправи се и спринтира към града. Чу зад себе си трясък, рев на недоволство, нов трясък. В караваните около нея започнаха да палят лампите. Тя хвърли поглед назад и видя ревящия Джоб, който буквално изпълзяваше от прозореца й, разкъсвайки обшивката му.
Ако успееше да стигне до главния път, можеше и да извади късмет. Кори препусна през парка с караваните. Вратата бе само на неколкостотин метра от нея.
Чу рев и хвърли поглед встрани, за да види приведената и ранена фигура да тича през тревата с ужасяваща скорост и да й отрязва пътя към града.
Тя се напрегна, пое дълбоко въздух, ала сега той тичаше косо към нея, като не й остави друга възможност, освен да завие обратно към дъното на парка, към мрака на голите поля. Бръкна в джоба си и извади телефона, притисна го към ухото си, както бягаше.
— Идвам, Кори, идвам веднага.
— Той ще ме убие, моля…
— Ще пристигна колкото е възможно по-скоро заедно с полицията. Тичай, Кори.
Тя тичаше с все сили, прескочи задната ограда и влетя в нивите, острите царевични пънчета раздираха кожата на босите й крака.
Джоб тичаше зад нея, скъсяваше разстоянието със странна, животинска, маймунска походка, подпирайки се на кокалчетата на здравата си ръка. Тя продължи да бяга с надеждата, че той може да се умори, да се откаже, болката му да надделее — ала той продължаваше с мъчителен рев.
Тя удвои усилията си, дробовете й пламнаха. Нямаше полза. Той я настигаше, постепенно я настигаше. Щеше да я улови. Независимо колко бързо тичаше, щеше да я улови.
Какво можеше да направи? Нямаше начин да стигне до реката. А и да стигнеше, какво от това? Тя се отдалечаваше от града, тичаше наникъде. Пендъргаст нямаше да пристигне навреме.
Чу в далечината вой на сирена. Това само потвърждаваше, че Пендъргаст бе прекалено далеч. Беше сама.
Вече чуваше тупкането на ходилата му като неистов акомпанимент на мъчителните му викове. Не беше на повече от десет метра зад нея. Тя призова на помощ и последната унция енергия, но вече усещаше как залита, как краката й отслабват, как дробовете й щяха буквално да се пръснат от усилието. А той продължаваше да тича и да намалява дистанцията. Още секунда и щеше да я връхлети. Тя трябваше да направи нещо. Трябваше да има начин да се обърне към него, да го накара да разбере, да спре.
Тя се обърна и извика:
—
Той налетя — ревеше и не виждаше нищо.
— Джоб, почакай!
В следващия миг почувства удара — ужасния удар, който я отхвърли назад в меката пръст. А после видя, че той е над нея — ревеше и слюнката му пръскаше лицето й, а огромният му юмрук бе вдигнат да размаже черепа й.
— Приятел! — изкрещя тя.
Затвори очи, извърна се от очаквания удар и рече отново:
— Приятел! Искам да бъда твой приятел. — Задави се, изплака и заповтаря отново и отново: — Твой приятел, твой приятел, твой приятел.
Не се случи нищо. Тя чакаше, преглъщаше и накрая отвори очи.
Юмрукът си беше там, все още вдигнат, но лицето, което я гледаше, бе напълно различно. Нямаше ги яростта, бесът. Лицето бе изкривено в някаква нова, силна и неразбираема емоция.
— Аз и ти — рече с усилие Кори, — приятели.
Лицето си оставаше ужасно изкривено, ала на нея й се стори, че зърна в здравото му око пламъчето на надежда, дори на пламенност.
Огромният юмрук бавно се разтвори.
— Приятел? — попита Джоб с високия си глас.
— Да, приятели — рече задъхано тя.
— Играй с Джоб?
— Да, ще
Тя бърбореше, задавяше се от страх и се опитваше да се вземе в ръце.
Ръката се спусна. Устата му се разтегли в ужасна гримаса и Кори осъзна, че това би могло да бъде усмивка. Усмивка на надеждата.
Джоб се отдръпна неловко и тежко от нея, успя да се задържи нестабилно прав, гримасничеше от болка, ала въпреки това гротескната усмивка не напускаше лицето му.
— Играй, Джоб играй.
Кори пое дъх и се изправи седнала, движенията й бяха бавни, боеше се да не го изплаши.
— Да. Вече сме приятели. Кори и Джоб — приятели.
— Приятели — повтори Джоб бавно, сякаш си спомняше отдавна забравена дума.
Сирените виеха вече по-силно. В далечината се чу свирене на спирачки, затръшване на врати.
Кори се опита да стане, ала краката й се подгънаха.
— Точно така. Няма да бягам, няма нужда да ме нараняваш. Ще остана тук и ще играя с теб.
— Ние
2
Прашният ролс-ройс стоеше на паркинга пред ресторанта на Мейси, някогашният му блясък бе помътен от песъчинките и праха, донесени от бурята. Пендъргаст се бе облегнал на него, облечен в нов черен костюм, с ръце в джобовете, неподвижен на ярката утринна светлина.
Кори сви от пътя, спря гремлина си до него и постави скоростния лост в положение „паркиране“. Двигателят изгасна като изригна облак чер дим и тя излезе.
Пендъргаст с е изправи.
— Госпожице Суонсън, по пътя си към Ню Йорк ще мина през Алънтаун. Сигурна ли сте, че не искате да ви откарам?
Кори поклати глава.
— Това е нещо, което бих искала да направя сама.
— Бих могъл да потърся името на баща ви в базата данни и да ви уведомя предварително, ако има нещо, нека го наречем
— Не, не бих искала да узная предварително. Не очаквам някакви чудеса.
Той я изгледа внимателно, без да каже нищо.
— Ще се справя и сама — продължи тя.
