— По-тлъсто свинско, Боже мой, да, колко хубаво… — повтори разсеяно агентът. — А пърженото пиле?
— Два пъти оваляно в специалната царевична галета на Мейси, изпържено до златисто, задушено с бял сос. Върви отлично с нашите специални пържени сладки картофи.
Мъжът вдигна глава от менюто, погледна жената и отново изражението му бе странно безизразно. После заговори:
— Сигурно по тези краища имате достъп до висококачествено ангъско говеждо.
— Разбира се. Мога да ви приготвя стек по десет различни начина — пържен, пържен с пиле, на скара, печен, в гърне. С пържени картофки „Велвета“ и зелена кралска салата. По-суров, среден или добре препечен. Кажете ми как да го приготвя и ако не мога да го направя, значи такъв стек не съществува.
— Дали ще ви се намери парче от филето? — попита той. Мъжът имаше копринен, почти сладък глас, забеляза Лъдуиг, и най-малкото половината ресторант го слушаше внимателно.
— Има си хас — топ филе, нюйоркско, вие само го кажете, ние го имаме.
Последва дълга пауза.
— Вие казахте, че сте готова да приготвите стек по всякакъв начин?
— Точно така. Ние се грижим за клиентите си. — Мейси хвърли един поглед на Смит Лъдуиг. Той бързо й се усмихна. — Нали, Смити?
— Точно така — отвърна той. — Шницелът е божествен.
— Тогава се залавяй за работа и го изяж!
Лъдуиг кимна все още ухилен.
Мейси се обърна отново към човека на ФБР.
— Кажете ми как го обичате и аз с удоволствие ще го направя.
— Питам се дали бихте били така любезна да ми донесете едно добро парче от филето, около шест унции, да го огледам.
На Мейси не й мигна окото от това искане. Щом човекът искаше да види стека, преди да му сготви, той щеше да го види, преди да му го сготви. Лъдуиг я видя как отиде в кухнята и как се завърна с едно хубаво парче филе. Лъдуиг знаеше, че най-доброто тя щеше да запази за Тад Франклин, който й бе слабостта.
Тя наклони чинията под носа на агента.
— Ето. И мога да ви уверя, че никъде няма да намерите равно на него оттук до Денвър.
Мъжът огледа стека, след това взе ножа и вилицата си и отряза тлъстинката от едната му страна. После й върна чинията.
— Ще ви бъда много благодарен, ако го смелите с месомелачка среден размер.
Лъдуиг затаи дъх. Да смелиш филе миньон в месомелачка? Как ли щеше да реагира сега Мейси? Той буквално не дишаше.
Мейси се бе вторачила в агента от ФБР. В ресторанта цареше пълна тишина.
— И как ще искате да бъде приготвен вашият… ъ-ъ-ъ… хамбургер?
— Суров.
— Искате да кажете силно недопечен?
— Имам предвид суров, ако обичате. Моля донесете ми го с едно сурово яйце с черупката, както и ситно нарязан чесън и магданоз.
— Със сусамено или с обикновено хлебче?
— Без хлебче, благодаря.
Мейси кимна, обърна се и само след един поглед през рамо отнесе чинията в кухнята. Лъдуиг я изгледа, изчака малко и тогава направи своя ход. Пое дълбоко дъх, взе си кафето и прекоси ресторанта, за да се изправи пред агента. Мъжът вдигна глава и фиксира продължително Лъдуиг с хладните си и изключително светли очи.
Лъдуиг протегна ръка.
— Смит Лъдуиг. Редактор на „Край каунти куриър“.
— Господин Лъдуиг — разтърси протегнатата ръка мъжът. — Казвам се Пендъргаст. Моля седнете. Бяхте на пресконференцията тази сутрин. Трябва да кажа, че зададохте няколко много смислени въпроса.
Лъдуиг се изчерви от неочакваната похвала и отпусна скърцащите си и не особено млади кокали на отсрещната пейка.
Мейси се появи на летящата врата на кухнята. В едната си ръка носеше чиния с току-що смляното филе, а в другата — чиния с останалите съставки и яйце в чашка. Постави двете чинии пред Пендъргаст.
— Нещо друго? — попита тя. Изглеждаше поразена — и кой не би бил, помисли си Лъдуиг, ако го накарат да смели такова хубаво парче от филето в месомелачка?
— Това е всичко, благодаря ви много.
— Целта ни е да удовлетворяваме клиентите.
Мейси се опита да се усмихне, но Лъдуиг видя, че бе напълно сразена. Това бе нещо, напълно чуждо на натрупания й опит.
Лъдуиг — и целият ресторант — наблюдаваха как Пендъргаст поръси със ситно нарязания чесън суровото месо, добави сол и черен пипер, счупи отгоре му яйцето и внимателно смеси съставките. След това оформи с вилицата си една приятна могилка, поръси я с магданоз и се облегна да се наслади на работата си.
Лъдуиг изведнъж се сети:
— Стек тартар? — попита и кимна към чинията.
— Да, точно така.
— Гледах по Фуд нетуърк някой да го приготвя. И как е?
Пендъргаст деликатно поднесе вилицата към устатата си и задъвка с притворени очи.
— Единственото, което му липсва, е „Леовил Поафере“, реколта 97-а.
— Но трябваше наистина да пробвате шницела — продължи Лъдуиг, снишавайки глас. — Мейси си има и силни, и слаби страни, но шницелът е от силните. Дяволски добър е всъщност.
— Ще го имам предвид.
— Откъде сте, господин Пендъргаст? Не мога да определя по акцента.
— От Ню Орлийнс.
— Какво съвпадение! Веднъж бях там за Марди Грас6.
— Блазе ви. Аз самият никога не съм присъствал на него.
Лъдуиг замълча със замръзнала усмивка на лице, питаше се как да подкара разговора към по-уместна тема. Около тях шумът на разговорите отново достигна обичайното си ниво.
— Това убийство наистина ни разтърси — рече той, като сниши още тона си. — Никога в сънливия малък Медисин Крийк не е случвало нещо подобно.
— Случаят наистина има атипични аспекти.
Изглежда Пендъргаст не кълвеше. Лъдуиг опразни чашата си с кафе и я вдигна над главата си.
— Мейси! Още едно!
Мейси дойде с каничката и с още една чаша.
— Трябва да се научиш на някои маниери, Смит Лъдуиг — рече тя, допълни чашата му и наля и на Пендъргаст. — Човек не бива да крещи така и на майка си.
Лъдуиг се ухили.
— Мейси ме учи на добри маниери от двайсет години насам.
— Но това е загубена кауза — каза Мейси, докато се извръщаше да си върви.
Подходът с безсмислените приказки се провали. Лъдуиг реши да опита направо. Извади от джоба си журналистическия бележник и го постави на масата.
— Имате ли време за няколко въпроса?
Пендъргаст го погледна е пълна вилица сурово месо, на половината път към устата му.
— Шериф Хейзън би предпочел да не говоря с пресата.
Лъдуиг още намали тона си.
— Но аз
Спря се, изненадал дори себе си с дълбокото чувство, което вложи в репликите си. Погледът му срещна
