Докато щъкаше из кухнята Уинифред почувства как ужасът й от убийството бавно отстъпва място на усещането за очакване. Пендъргаст я бе помолил да направи екскурзията в Пещерите. Е, не бе я помолил директно, но изглеждаше доста заинтересуван, когато тя му предложи предишната вечер. Бе минало повече от месец от последните посетители на Пещерите, двама симпатични свидетели на Йехова, които направиха екскурзията и след това бяха достатъчно любезни, за да прекарат по-голямата част от деня в приказки с нея.
Точно в осем тя дочу леките стъпки по стълбището и Пендъргаст се появи в полезрението й, облечен в обичайния си черен костюм.
— Добро утро, госпожице Краус — каза той.
Докато Унифред го въвеждаше в трапезарията и започна да сервира закуската, тя се усети почти задъхана. Още като момиче обичаше семейния бизнес: различните хора от всички краища на страната, пълния с големи коли паркинг, възторга и удивлението по време на туровете. Да помага в пещерите по време на екскурзиите — това бе един от начините, които бе опитвала, за да спечели одобрението на баща си. И макар нещата да се промениха коренно с построяването на междущатската магистрала на север, никога не я напускаше това чувство на вълнение преди всеки тур — дори той да бе за един човек.
Закуската приключи и тя остави Пендъргаст с броя на сутрешния „Край каунти куриър“, за да се оправи към Пещерите. Поне веднъж дневно ходеше там, дори когато нямаше посетители, просто да измете листата и да смени изгорелите крушки. И сега направи бърза проверка и установи, че всичко бе абсолютно тип-топ. След това се върна зад тезгяха на магазина за сувенири и зачака. Пендъргаст се появи няколко минути преди десет часа. Купи си билет — два долара — и тя го поведе по циментираната алея към дупката в земята. Хладният въздух, който извираше от входа на пещерата бе приятно примамлив. Тя отключи и махна катинара, след това се обърна и започна уводната си реч, която не се бе променяла, откакто татко й я бе научил с добро и с лошо преди повече от половин век.
— Пещерите Краус — започна тя, — са били открити от дядо ми Хайръм Краус, който е дошъл в Канзас от северната част на щата Ню Йорк през 1888 година, за да започне нов живот. Бил един от първите заселници на окръг Край и обработвал сто и шейсет акра земя около Медисин Крийк.
Тя направи пауза и се изчерви, доволна от вниманието на аудиторията си.
— На 5 юни 1901 година, докато търсел изгубена телица, той попаднал на входа на пещера, почти напълно скрит зад шубраци и храсталаци. Върнал се с фенер и с брадва и си проправил път надолу в самата пещера и започнал да я изследва.
— Намерил ли телицата? — попита Пендъргаст.
Въпросът изненада Уинифред. Никой не я бе питал за телицата.
— Ами да, намерил я. Юницата влязла в пещерата и паднала в Бездънната яма. За съжаление, била мъртва.
— Благодаря ви.
— Нека да видим. — Уинифред стоеше на входа на пещерата, опитвайки се да поеме отново нишката на разказа си. — О, да. Точно по това време своя дебют на американска сцена прави автомобилът. По „Край роуд“ се появил трафик, пътували най-вече семейства към Калифорния. На Хайръм Краус му била необходима година, за да построи дървените пътеки — същите, по които вървим сега, след което отворил пещерата за посетители. Тогава входът струвал един петак. — Тук тя се изкикоти, както го правеше винаги, леко объркана, че не последва съответната реакция. — Била е абсолютен успех. Скоро последвал магазинът за сувенири, където посетителите можели да си купят парчета скали, минерали и вкаменелости, както и произведения на занаятчийското изкуство и бродерии, като десет процента от приходите отивали за подпомагане на църквата. А сега, ако пристъпите насам, ще влезем в пещерата.
Тя отвори широко желязната врата и даде знак на Пендъргаст да я последва. Слязоха по широко, износено стълбище, построено върху наклона, водещ към търбуха на пещерата. От двете страни се издигаха стени от варовик, които образуваха арката на тунел. От скалистия таван висяха голи крушки. След слизане от около шейсет метра стъпалата преминаха в дървена пътека, която рязко зави и навлезе в същинската пещера.
Тук, дълбоко под земята, въздухът миришеше на вода и мокър камък. Тъкмо тази миризма обичаше Уинифред Краус. Нямаше го неприятният привкус на плесен или на птичи тор — в пещерите Краус не живееха прилепи. Напред пътеката се виеше през гора от сталагмити. Още крушки, монтирани сред сталагмитите, хвърляха гротескни сенки върху стените на пещерата. Таванът й тънеше в мрак. Тя продължи до средата й, спря се, обърна се и отпусна ръце, така както я бе учил татко й.
— Сега се намираме в Кристалната катедрала, първата от трите големи пещери в системата. Тези сталагмити са високи средно седем метра. Таванът е на почти двайсет седем метра над главите ни, а самата пещера е широка трийсет и седем метра.
— Великолепно — каза Пендъргаст.
Уинифред засия в усмивка и заговори за геологията на варовиковите подземни корита в Югозападен Канзас и как пещерата се формирала от бавното процеждане на вода в продължение на милиони години. Завърши с изброяването на имената, които дядо Хайръм дал на различните сталагмити: „Седемте джуджета“, „Белия еднорог“, „Брадата на дядо Коледа“, „Игла и конец“. След това спря в очакване на въпроси.
— Всички от града ли са посещавали пещерите? — попита Пендъргаст.
И този въпрос изненада Уинифред.
— Ами, да, така мисля. Местните хора влизат безплатно, разбира се. Не бива човек да печели от съседите си.
След като нямаше повече въпроси, тя се обърна и го поведе през гората от сталагмити по нисък и тесен проход, водещ към съседната пещера.
— Внимавайте да не си ударите главата! — предупреди тя Пендъргаст през рамо. Влезе във втората пещера, отиде в центъра й, обърна се рязко и роклята й изшумоля.
— Сега се намираме в „Гигантската библиотека“. Дядо ми я кръстил така, защото ако погледнете надясно, ще видите как пластовете травертин или шуплест варовик са се формирали в продължение на милиони години в образувания, които приличат на струпани книги. А ей там, вертикалните варовикови колони напомнят книги върху лавици. А сега…
Тя отново пое напред. Предстоеше им да влязат в любимата й част — Кристалните камбани. И тогава тя изведнъж се сети: бе забравила малкото си гумено чукче. Попила джоба, в който винаги го държеше скрито, за да изненада гостите. Нямаше го. Сигурно го бе оставила в магазина за сувенири. Забравила бе и фенерчето, което винаги носеше в случай, че спре токът. Уинифред бе покрусена. Петдесет години водеше гости в пещерите и нито веднъж не бе забравяла чукчето си.
Пендъргаст я гледаше внимателно.
— Добре ли сте, госпожице Краус?
— Забравила съм гуменото си чукче, с което бия кристалните камбани.
Беше на път да се разплаче.
Пендъргаст огледа гората от сталактити.
— Разбирам. Представям си как резонират, когато бъдат почуквани.
Тя кимна.
— На тези сталактити може да се изсвири бетовеновата „Ода на радостта“. Това е кулминацията на тура.
— Колко интересно. Ще трябва да се върна отново.
Уинифред се замисли как да продължи беседата си, но не можа да се сети за нищо. Усети как я обзема засилваща се паника.
— Този град сигурно има много богата история — промърмори Пендъргаст, докато небрежно разглеждаше някакви гипсови пера, проблясващи в поток от отразена светлина.
Уинифред изпита благодарност към него за тази малка помощ.
— О, да.
— И вие знаете голяма част от нея.
— Мисля, че знам почти всичко — отвърна тя.
Почувства се малко по-добре. Предстоеше й втори тур и тя никога повече нямаше да забрави гуменото
