Натюрморт с гарвани

си чукче. Ужасното убийство я бе объркало доста. Навярно — повече, отколкото си мислеше.

Пендъргаст се наведе, за да разгледа букет кристали.

— Снощи в ресторанта на Мейси се случи странен инцидент. Шерифът арестува едно момиче, казва се Кори Суонсън.

— О, да. Тя създава проблеми от доста време. Баща й избяга, а майка й е сервитьорка на коктейли в „Кандълпин касъл“. — Наведе се напред и заговори шепнешком: — Мисля, че пие. И… се среща с мъже.

— Аха! — поклати разбиращо глава Пендъргаст.

Уинифред се почувства насърчена.

— Да. А казват, че Кори вземала наркотици. Тя ще напусне Медисин Крийк, както много други, и градът ще се отърве. Така е в наши дни, господин Пендъргаст: младите израстват и заминават, за да не се върнат никога повече. Макар да има някои — мога да ги назова по име — които би трябвало да си тръгнат, но стоят. Бръши Джим, например.

На пръв поглед агентът на ФБР разглеждаше внимателно една могилка, формирана от шуплест камък.

— Шерифът изглеждаше много ентусиазиран при арестуването на госпожица Суонсън.

— Не се учудвам. И все пак този шериф е деребей. Така мисля. И бих го казала всекиму. Държи се добре само с един човек — с Тад Франклин, помощника си.

Тя се спря, питаше се дали не бе отишла твърде далеч, но господин Пендъргаст само я гледаше и кимаше съчувствено.

— И синът му също е хулиган. Мисли си, че щом баща му е шериф, може да прави каквото си поиска. Тероризирал гимназията, така чувам.

— Разбирам. А кой е този Бръши Джим, за когото споменахте?

Уинифред поклати глава.

— Най-дискредитираният човек, когото сте виждали — изкудкудяка неодобрително тя. — Живее в едно сметище до „Дийпър роуд.“ Твърди, че е потомък на единствения оцелял от Клането на Медисин Крийк. Бил е във Виетнам, нали разбирате, и това с нещо го е повредило. Повредило е мозъка му. Не бихте могли да видите по-изпаднал екземпляр на човечеството, господин Пендъргаст. — Използва напразно името Божие. Пие Никога не е стъпвал в църква.

— Снощи видях един голям флаг, издигнат на моравата пред църквата.

— Това е за онзи от Канзаския щатски университет.

Пендъргаст я погледна.

— Моля?

— Той иска да посади нов царевичен масив тук. Някакъв експеримент. Спрели са се на два града — на нашия и на Дийпър. Решението трябва да бъде обявено следващия понеделник. Човекът от Канзаския университет трябва да пристигне днес и се готвят да постелят червената пътека пред него. Не че всеки е доволен, разбира се.

— И защо?

— Става дума за царевицата, която искат да изпробват. Нещо била променена. Да ви кажа истината, не разбирам много от това.

— Виж ти, виж ти — рече Пендъргаст и протегна ръката си. — Но аз прекъсвам беседата ви със своите въпроси.

Уинифред си спомни къде бе прекъснала нишката. Закрачи доволна напред и доведе Пендъргаст до ръба на широка, черна дупка, от която извираше по-хладен въздух.

— Това тук е Бездънната яма. Когато дядо я открил, пуснал камък и не го чул да пада на земята.

Тя направи драматична пауза.

— И как тогава е разбрал, че телицата е паднала там? — попита Пендъргаст.

Тя изведнъж изпадна в паника. Ето че и този въпрос не й бяха задавали никога.

— Ами, не знам — отвърна тя.

Пендъргаст се усмихна и махна с ръка.

— Продължете.

Минаха към Басейна на безкрайността, където Уинифред бе разочарована, че той не си пожела нищо — някога хвърлените в него монети носеха добър страничен доход. От Басейна завиха обратно и излязоха в Кристалната катедрала, откъдето започнаха тура. Тя приключи беседата си, ръкува се с Пендъргаст и бе приятно изненадана от щедрия бакшиш. След това бавно го поведе обратно по дървените стъпала към повърхността. Когато стигнаха горе, горещината я удари като с чук по главата. Отново спря.

— Както споменах, всички участвали в тура имат право на десет процента отстъпка в магазина за сувенири в деня на посещението си.

Тя влезе в магазина си и не бе разочарована, защото Пендъргаст я последва.

— Бих искал да видя бродериите и дантелите — каза той.

— Разбира се.

Тя го отведе до щанда, където той прекара много време да разглежда експонатите, преди да избере една красива калъфка за възглавница с ръчна бродерия. Уинифред бе особено доволна, защото бе нейна изработка.

— Моята скъпа пралеля Корнилия ще се възхити от нея — каза Пендъргаст, докато плащаше за покупката си. — Виждате ли, тя е инвалид и може да се радва само на такива дребни неща.

Уинифред се усмихна и опакова калъфката като подарък. Толкова приятно бе да си в компанията на такъв джентълмен, като господин Пендъргаст. И колко мило, че се бе сетил за възрастната си роднина. Уинифред бе сигурна, че пралелята на Пендъргаст ще хареса много възглавницата.

Десета глава

Кори Суонсън седеше върху сгъваемото легло в единичната килия на ареста в Медисин Крийк и гледаше графитите, покриващи белещите се стени. Бяха много, но въпреки разнообразието от мастила и почерци, бяха забележително последователни в темите си. Чуваше бумтенето на телевизора в офиса на шерифа. Излъчваше една от онези сапунени опери за домакини с празен живот, изпълнени с треперлива органна музика и истерични женски ридания. Чуваше и как шерифът крачи из кабинета си с клоунските си обувки, неспокоен като пор в клетка, шумеше с разни книжа и водеше телефонни разговори. Как бе възможно толкова дребен мъж да има такива големи крака? И да пуши — целият офис вонеше. Още четири часа и майка й щеше да изтрезнее достатъчно, за да дойде да я прибере. Ето защо сега бе тук, „да получи урок“ — по думите на майка й — да слуша как идват и си отиват най-долните човешки създания. Ега ти урокът! Е, не беше по-лошо, отколкото да си седи у дома и да слуша заяжданията на майка си или пиянското й похъркване. А и сгъваемото легло бе поне толкова удобно, колкото и издънения матрак в собствената й спалня.

Чу вратата на външната врата да се хласва, последваха стъпки, приглушени поздрави. Кори разпозна един от гласовете. Принадлежеше на Брад Хейзън, синът на шерифа и неин съученик, който бе с приятелчетата си. Размениха някакви приказки, че ще отидат отзад да погледнат телевизора.

Тя бързо легна на леглото и се обърна с лице към стената.

Чу ги да влизат във вътрешния офис. Един от тях започна да сменя телевизионните канали, натиснал непрекъснато бутона: игри, сапунки, анимационни филмчета, всички разделени от силния шум на белия екран.

След като търсенето се оказа неуспешно, се възобнови тътренето на крака и сърдитите забележки. Кори ги чу да минават през отворената врата към задната част на сградата, където се намираше килията й. Последва неочаквана пауза, след което Брад заговори с нисък тон:

— Ей, момчета, я вижте кой е тук. Виж ти, виж ти.

Тя ги чу да минават през вратата, кискайки се и шепнейки. Бяха най-малко двама, може би трима. Един от тях несъмнено бе Чад, другият — може би Биф. Брад, Чад и Биф. Шибаните „Хард бойс“.

Някой издаде с устни неприличен звук. Последва сдържан смях.