Пендъргаст застана неподвижен. Нощното небе разцъфна в звезди. Започна да долавя шумоленето и драскането на малки животни, припляскването на крила. В тъмното за миг присветнаха близко разположени очи. Край реката се чу вой на койот, а едва доловимо откъм града му отвърна куче. Тънкото резенче луна хвърляше достатъчно светлина, за да се вижда. Започнаха своята песен нощните щурци — отпърво един, после още, докато цялата висока трева се огласи от хора им.
Най-накрая Пендъргаст пристъпи напред към трите тъмни могили. Вървеше бавно и безшумно, само от време на време настъпваше някое сухо листо. Щурците замлъкнаха. Пендъргаст изчака да възстановят един по един песента си. След това продължи пътя си, докато не стигна до основата на първата могила. Тук се наведе безшумно, бръсна настрани изсъхналите листа и зарови ръце в пръстта. Взе шепа от нея, разтри я между дланите си и вдиша.
Различните почви имат свои отличителни миризми. Тази, установи той, бе същата, следи, от която бяха намерени върху инструментите в колата на Суег. Шерифът бе прав: тя бе копала да търси реликви в Могилите. Сложи малко от пръстта в стъклена епруветка, затвори я и я мушна в джоба на сакото си.
Изправи се. Луната се бе скрила зад хоризонта. Светулките бяха престанали да намигат; все по-редки бяха светкавиците на хоризонта. Сега вече тъмнината бе пълна.
И въпреки това Пендъргаст чакаше. Мина половин час. Час.
А след това щурците изведнъж замлъкнаха отново.
Пендъргаст изчака отново да подемат своя хор. Мускулите му се свиха напрегнати. Усещаше присъствие в тъмното отдясно: много скрито присъствие. Движеше се съвсем безшумно — прекалено безшумно дори за неговите свръхчувствителни уши. Но щурците усещат вибрации в почвата, които хората не могат да доловят. Щурците знаеха.
Чакаше напрегнат, докато онова присъствие не наближи на метър и половина. Спря. И то също чакаше.
Един по един щурците възобновиха стърженето си. Ала Пендъргаст не се подведе. Присъствието си беше още там. И чакаше.
И ето, че то отново помръдна. Съвсем бавно се приближаваше към него. Стъпка, две стъпки, докато не наближи на една ръка разстояние.
С едно-единствено движение Пендъргаст се хвърли на една страна, извади фенерчето и пистолета си и насочи и двете към силуета. Лъчът освети един обезумял на вид мъж, приклекнал в праха, насочил двуцевката си там, където Пендъргаст се бе намирал преди миг. Пушката изгърмя със страхотен тътен и мъжът залитна назад, пищейки нещо невнятно, и в следващия миг Пендъргаст връхлетя отгоре му. Още един миг и пушката бе на земята, а мъжът бе превит на две, уловен в ключ, а в слепоочието му бе опряно дулото на пистолета на Пендъргаст. Бори се малко, след което омекна.
Пендъргаст охлаби ключа и мъжът падна на земята. Лежеше там — необичайна фигура, облечена в кожени парцали, преметнал през рамо окървавени катерички. В пояса му бе втъкнат грамаден, ръчно направен нож. Беше бос, ходилата му бяха широки и мръсни. Две съвсем малки очета като стафиди изпъкваха на толкова сбръчкано лице, сякаш принадлежеше на отдавна преселил се в отвъдното мъж. Ала въпреки това физиката му, лъскавата и изключително дълга черна коса и брада говореха за силен индивид на не повече от петдесет години.
— Не е за препоръчване да се стреля прибързано — изправи се Пендъргаст над мъжа. — Можеше да нараните някого.
— Кой, по дяволите си ти? — изкрещя пискливо онзи на земята.
— Точно този въпрос щях да ви задам и аз.
Мъжът преглътна, посъвзе се и бавно се надигна.
— Отместете проклетото си фенерче от лицето ми!
Пендъргаст свали лъча.
— Е, що за дявол се смятате, та да плашите почтените хора до смърт?
— За почтеността ще трябва да поговорим още — каза Пендъргаст. — Моля, изправете се и се представете.
— Господине, можете да се молите колкото си щете и аз да не давам и пет пари.
Въпреки това се изправи, изтръска листата и клоните от брадата и от косата си. След това изплю огромна храчка в мрака. Обърса брадата и устата си с мръсна ръка и отново се изплю.
Пендъргаст извади значката си и я поднесе пред лицето на мъжа.
Очите на онзи се разшириха и след това отново се свиха. Засмя се.
— ФБР? Никога не бих предположил.
— Специален агент Пендъргаст. Затвори кожения портфейл с плясък и в следващия миг той изчезна в джоба му.
— Не разговарям с хора от ФБР.
— Преди да направите други прибързани декларации, от които по-късно ще се срамувате, би трябвало да имате избор. Можете да разговаряте неформално с мен тук… — Пендъргаст замълча.
— Или?
Пендъргаст се усмихна неочаквано, тънките му устни се разтворих, за да разкрият съвършени бели зъби. Но ефектът от това, подсилен от лъча на фенерчето, бе всичко друго, само не и приятелски.
Мъжът извади от джоба си пакет надъвкан тютюн, отхапа една хапка и я мушна в едната си буза.
— Мамка му — рече и се изплю.
— Мога ли да узная името ви? — попита Пендъргаст.
Мълчанието продължи минута, после две.
— По дяволите — рече накрая мъжът. — Да си има човек име не е престъпление, нали? Гаспариля, Лони Гаспариля. Мога ли да си получа обратно пушката?
— Ще видим. — Пендъргаст освети с фенерчето окървавените катерички. — Това ли нрави тук? Ловувате?
— Не се въртя около Могилите само заради гледката.
— Установили ли сте се някъде наблизо, господин Гаспариля?
Мъжът се изсмя грубовато.
— Странен въпрос. — И тъй като отново не последва отговор от Пендъргаст, той кимна с глава настрани. — Установил съм се на лагер ей там.
Пендъргаст взе пушката, „счупи“ я, изхвърли гилзите и я подаде празна на Гаспариля.
— Покажете ми, моля ви.
След пет минути пеши ход стигнаха до браздата между дърветата и царевичното море. Гаспариля се мушна в един ред и двамата поеха по прашна, отъпкана пътека. След няколко минути излязоха в тополовата горичка, която обикаляше бреговете на рекичката Медисин. Тук въздухът миришеше на влага, чуваше са как водата тихо обтича глинения бряг. Пред тях се виждаше червеникавият оттенък на лагерен огън, стъкнат на самия глинен бряг. Над огъня висеше голямо чугунено гърне, което къкреше и миришеше на лук, картофи и черен пипер.
Гаспариля взе няколко клона и ги мушна под дървените въглища. Пламъците лумнаха и осветиха малкия лагер. На светлината изплуваха една омазнена палатка, пънче за табуретка, стара дървена врата вместо маса, подпряна на още няколко пънчета.
Гаспариля свали наниза от катерици от рамото си и ги стовари върху импровизираната маса. След това извади ножа си и се захвана за работа — изкормяше ги и хвърляше вътрешностите настрани. После с едно рязко движение одираше кожите им. След това с няколко бързи ряза сваляше главите, лапите и опашките; а като накълцваше по на тънко трупчетата, ги хвърляше във врящия котел.
— С какво се занимавате тук? — попита Пендъргаст.
— Тук съм на бизнес пътуване — отвърна мъжът.
— Бизнес пътуване ли?
— За наточване. Правя по два тура в моята територия в топлите месеци. През зимата слизам на юг, към Браунсвил. Точа всякакви инструменти, каквито можете да се сетите — от дърворезачките до роторите на комбайните.
— И как дойдохте насам?
— С пикап.
