съседните земи — и едно от разклоненията й бе свързано с Могилите на призраците.
Пендъргаст чу пред себе си шум от вода. След една минута стигна до мястото. Тук един проход, издълбан преди столетия от вода под голям напор, пресичаше странично варовиковата кухина, която следваше. По пода му течеше бързоструен подземен поток, самотен знак за онези сили, които първоначално бяха скулптирали тези странни, дълбоки коридори.
Пендъргаст спря пред водата, гребна с шепа и я опита.
Беше същата вода, която бе пил в дома на Краус — която градът бе каптирал. Опита я отново. Както и бе очаквал, това бе същата онази вода, която Лу Ю в своята „Ча Чинг“, Книгата за чая, бе определил като идеална за заваряване на зелен чай — богата на кислород и минерали, от свободно течащ подземен варовиков поток. Точно чаят и водата го бяха довели до прозрението, че Пещерите Краус би трябвало да са далеч по-обширни, отколкото малката част, отворена за публиката. Пътуването до Топика потвърди правотата му и го въоръжи с картата, която сега държеше. Ала това познание бе струвало твърде скъпо. Той не бе очаквал Кори да действа на своя глава и да стигне толкова далеч в умозаключенията си — макар че, като се замислеше сега, беше доста ясно, че ще го направи.
Изправи се, но не тръгна веднага. Зърна нещо в самия край на периметъра на фенерчето си — брезентова ранина, разкъсана грубо по шевовете. Прекоси потока и клекна; извади златна писалка и с нея дръпна краищата на брезента. Вътре имаше пътна карта, две мистрии, няколко резервни батерии от типа, който се използва за захранване на силни фенери и металотърсачи.
Освети раницата. До нея на пода бяха пръснати върхове на стрели и останки от керамика…
… И тогава, на метър встрани, светлината му спря върху рошав кичур коса — изрусена, с черни корени.
Шийла Суег. Докато е копаела при Метлите, случайно е попаднала на задния вход на пещерите. Беше добре скрит, но леснодостъпен, ако човек знае кои камъни да отмести. Сигурно е била поразена от погребалната камера, където се намираха Воините призраци, след което е поела по-навътре в пещерата, търсейки още съкровища.
Но е намерила нещо друго. Намерила бе
Нямаше време за допълнително проучване. След като хвърли последен поглед към тъжните останки, Пендъргаст се обърна и последва реката покрай гладките извивки на прохода.
След неколкостотин метра реката пропадна в дълбока дупка, която изпълваше пещерата с тънка мъгла. Тук Пендъргаст пое нагоре по по-тесни тръби и шахти. Сега слабите следи от отдавна преминали ходила ставаха по-ясни — наближаваше обитаваната част на пещерната система.
Пендъргаст още от самото начало смяташе, че убиецът е местен човек. Грешката му бе в допускането, че е
След като осъзна това, бе относително проста работа да се определи идентичността на убиеца. Но ведно с това дойде и разбирането — или началото на разбирането — за това с колко деформирано и аморално същество си имаха работа. Беше изключително опасен убиец, чиито действия дори Пендъргаст с дългогодишното си проучване на престъпното мислене не можеше да предвиди.
Стигна до нов тесен коридор. Калцитният поток бе рекристализирал по пода, оформяйки блещукаща замръзнала река. В средата й меката повърхност бе износена с няколко инча, вероятно от тежки крака.
В края на коридора тунелът се разклоняваше неколкократно, във всяко разклонение личаха следи от многократни преминавания. В тесните места, през които можеше само да се пропълзи и във вертикалните процепи също личаха човешки следи: строшен кристал, петно върху иначе снежнобелия сталагмит — множеството начини човек да издаде преминаването си през една пещера са почти безбройни. Веднъж, дважди Пендъргаст се изгуби в лабиринта от проходи, но всеки път успяваше да се върне на пътя си, благодарение на картата. По едно време лъчът на фенерчето му улови цветен отблясък: там, върху висока каменна лавица бе струпана сбирка от индиански фетиши, оставени там преди стотици години.
Към тях бяха добавени и други, от по-скорошни времена, направени от парчета връв и дървесна кора, дъвка и лейкопласт.
Пендъргаст спря за миг да ги разгледа. Бяха необичайни, груби, ала въпреки това — направени с много обич.
Застави се да побърза, опитваше се винаги да следва най-употребявания маршрут. От време на време спираше да отбележи нещо върху картата си или просто да запомни триизмерния план на пещерната система. Беше изумителен каменен лабиринт с проходи, които се виеха във всевъзможни посоки: разделяха се, сливаха се и отново се разделяха. Имаше и преки пътища, тайни проходи, тунели, галерии и потоци, чието изследване и проучване би отнело години. Много години наистина.
Започна да нараства броят на фетишите, както и на странните изображения и рисунки, надраскани върху скалите. Пред него — колко близо или колко далеч той още не знаеше — се намираше жилищното пространство на убиеца. Беше сигурен, че ще открие Кори там. Жива или мъртва.
При всичките си предишни разследвания Пендъргаст се бе старал с всички сили да разгадае и да очаква мислите и действията на противника си. В този случай психологията на убиеца бе толкова далеч от камбанообразната крива — защото дори убийците си имат своя камбанообразна крива — че подобно очакване бе невъзможно. Тук, в тази пещера, той щеше да се сблъска с най-дълбоката престъпна мистерия в своя живот.
И това наистина бе противно чувство.
Шестдесет и първа глава
Хейзън затича по разширяващия се склон на тунела в опит да настигне Лефти и кучетата. Чуваше тежкото дишане на Раскович зад гърба си, а още по-назад — глухите стъпки и подрънкването на снаряжението на останалите. А отпред кънтеше ужасният рев на кучетата. Всички претенции за скритост бяха отдавна забравени: лаенето се чуваше може би от километри. Пещерата бе много по-голяма, отколкото някой си бе представял. Спиртоварната се намираше на поне четвърт миля зад гърба им — трудно бе да се повярва, че кучетата бяха отмъкнали Лефти толкова далеч.
Миг по-късно, сякаш в отговор на тази мисъл, Лефти най-сетне се появи в полезрението му — стиснал здраво поводите в ръкавицата си, той говореше нещо гневно. Най-сетне бе накарал животните да спрат.
Хейзън намали темпото, благодарен за възможността да си поеме дъх. Раскович се появи до него, пуфтейки.
— Лефти, задръж за малко — промърмори мрачно Хейзън. — Да ни настигнат останалите.
Беше твърде късно. От прохода пред него се чу неочакван взрив от истеричен лай.
— Какво става? — извика Хейзън.
— Там има нещо! — отговори също с вик Лефти.
Кучетата вече бяха обезумели, мятаха се и ръмжаха и отново повлякоха протестиращия Лефти в тунела.
— По дяволите, Лефти, задръж ги! — изрева Хейзън, като тичаше напред.
— Стига си ми се зъбил! Върни ме на повърхността и тогава ми прави забележки. Ако още не си разбрал, тук, долу, не ми харесва. И тези кучета не ми харесват. Щурм! Дранг!
Кучетата лаеха и ръмжаха ужасно, а ехото допълнително изкривяваше звука и го превръщаше в наистина адски. Лефти дръпна веригата с все сили и едно от кучетата се завъртя, озъбено диво. Водачът се сви назад и едва не изтърва повода. Хейзън видя, че Лефти е изплашен. Примамката на пътеката вече бе твърде силна — ако тези зверове докопаха Макфелти, като нищо щяха да му видят сметката.
А това щеше да бъде катастрофа.
Той усили крачка, за да ги настигне. Раскович се движеше близо до него.
— Лефти — извика — ако не можеш да овладееш тези псета, то тогава ми помогни да ги застрелям.
— Те са щатска собственост…
Хейзън видя през очилата си как светлочервените образи, се спуснаха към един завой и изведнъж
