Натюрморт с гарвани

светлина. Шумът ту се усилваше, ту затихваше — някакво бръщолевене, за което нямаше съмнение, че е човешко, а и изглежда човекът беше ранен.

Пендъргаст включи отново фенерчето, извади пистолета си и бързо тръгна напред.

Цветен проблясък, нещо помръдна в мъждивия конус от светлина; той завъртя фенерчето наляво- надясно и съзря нещо жълто върху земята, зад пропукан камък.

Скочи като котка върху скалата, насочил едновременно и фенера, и пистолета. Погледна в кухината зад камъка. А после прибра пистолета в кобура му, спусна се по отсрещния край и сложи ръка върху човека, който се бе свил като ембрион. Беше дребен, мокър до кости и бръщолевеше нещо неразбираемо. До него лежеше комплект очила за нощно виждане и шлем с инфрачервен визьор.

При докосването на Пендъргаст мъжът се сви още повече, покри главата си и извика.

— ФБР — каза тихо Пендъргаст. — Къде сте ранен?

Мъжът потрепери като чу гласа му, сетне погледна нагоре. Лицето му бе покрито с кръв, а очите гледаха с нечовешки ужас. Върху черното яке на мъжа се виждаха отличителните белези на отряда К–914 на Канзаската щатска полиция. Устните над рядката козя брадица трепереха, ала единствените звуци, които той издаваше, бяха несвързани стонове. Клепачите му трепереха.

Пендъргаст го прегледа набързо.

— Изглежда не сте наранен — каза той.

Последва нечленоразделен отговор.

Губеха време. Пендъргаст сграбчи мъжа за яката на униформата му и го вдигна на крака.

— Вземете се в ръце, полицай. Как се казвате?

Острият тон изглежда го сепна и върна разума му.

— Уийкс. Лефти Уийкс. Робърт Уийкс.

Зъбите му тракаха.

Пендъргаст го пусна; Уийкс залитна, но успя да се задържи прав.

— Откъде е тази кръв, полицай Уийкс?

— Не знам.

— Полицай — рече Пендъргаст. — Не разполагам с много време. Тук дебне убиец, който е отвлякъл момиче. Най-важното е да я намеря, преди приятелите ти да са я убили.

— Ясно — каза Уийкс и преглътна.

Пендъргаст взе очилата за нощно виждане, видя, че са строшени и безполезни и ги пусна. — Ще дойдете с мен.

— Не! Не, моля ви…

Пендъргаст го сграбчи за раменете и го разтърси.

— Господин Уийкс, ще се държите като полицай. Ясно ли е?

Уийкс отново преглътна, опита се да се овладее.

— Тъй вярно, сър.

— Вървете след мен, следвайте ме и пазете тишина.

— Боже мой, не! Не, не отивайте натам… моля ви, сър. То е там.

Пендъргаст се обърна и се взря внимателно в лицето му. Той изглеждаше травматизиран, съсипан.

— То ли?

— То. Онзи, онзи мъж.

— Опишете го.

— Не мога, не мога! — Уийкс зарови лице в ръцете си, сякаш за да прогони образа. — Бял. Огромен. Целият сякаш само мускули. Замъглени, замъглени очи. Големи крака и ръце… И… онова лице!

— Какво за лицето му?

— О, Господи Иисусе, лицето…

Пендъргаст му удари един шамар.

— Какво за лицето му?

— Лицето на… о, Господи, на бебе, толкова… толкова…

Пендъргаст го прекъсна.

— Да вървим.

— Не! Моля ви, не нататък…!

— Както искате.

Пендъргаст се обърна и закрачи. Мъжът изквича и задраска, за да го догони.

След като излезе от безредното скупчване на натрошени колони, Пендъргаст се озова в широк варовиков тунел, обсипан с големи жълти купчини от формиращи се сталактити. Уийкс го следваше, превит, леко стенейки. Боеше се да следва Пендъргаст, но още повече се боеше да остане сам. Лъчът на фенерчето на Пендъргаст пробягваше от купчинка към купчинка и отново следваше пътеката.

След малко той спря. Светлината спря фиксирана върху купчинка, която изглеждаше съвсем различна от останалите. Яркожълтото бе изпоцапано с червено, а в основата й имаше локва с яркочервена вода. Във водата плуваше нещо — приблизително с човешки размери, ала нещо във формата му не бе както трябва.

Уийкс бе притихнал.

Пендъргаст обходи с фенерчето стената на пещерата, която се издигаше зад купчинката. Черният камък бе украсен с яркочервени арки, а късове бяло, червено и жълто висяха от него и от тях се стичаха капки. Светлината най-накрая спря върху гигантски преден крайник — явно беше куче, заклещено в цепнатина на половината височина на стената. Парче от долна челюст се бе забило наблизо, а от наклонената стена стърчеше муцуна.

— Едно от вашите? — попита Пендъргаст.

Мъжът кимна безмълвно.

— Видяхте ли как се случи?

Мъжът отново кимна.

Пендъргаст се обърна и вдигна фенерчето към лицето на полицая.

— Какво точно видяхте?

Полицай Уийкс се задави, заекна и най-накрая изплю думите:

— Той го направи. — Млъкна за миг, после преглътна с труд. И гласът му отново излезе: — Направи го с голи ръце!

Шестдесет и трета глава

На следващия възел от разклоняващи се тунели Хейзън изчака да го застигнат щатските рейнджъри и Ларсен. Минаха пет минути, десет и затрудненото му дишане се върна към нормалното. Както изглежда, или не бяха последвали гласа му, или бяха завили погрешно някъде по пътя.

Хейзън изруга и се изплю. Раскович го нямаше, хукнал бе като заек. И макар Хейзън да го последва почти веднага, не успя да го намери. Онзи така драсна, че навярно вече бе изминал половината разстояние до КЩУ.

По дяволите! Ако не можеше да се съедини с Ларсен и рейнджърите, щеше да се наложи сам да търси Лефти и кучетата. А това означаваше да се върне като за начало във варовиковата гора.

Но като погледна назад — откъдето бе дошъл, той не бе съвсем сигурен от кой от разклоняващите се тунели бе дошъл. Помисли си, че беше десният. Но не бе сигурен.

Преглътна, прокашля се.

— Лефти?

Тишина.

— Ларсен?

Направи с длани фуния натам, откъдето бе дошъл и изрева:

— Ей! Има ли някой? Ако ме чувате, обадете се!