Натюрморт с гарвани

Тишина.

— Има ли някой там? Отговорете!

Въпреки студения въздух и влагата, Хейзън усети топли тръпки по гърба си. Погледна натам, откъдето бе дошъл; после се обърна напред. Очилата за нощно виждане придаваха на всичко блед червеникав, нереален оттенък, все едно се намираше на Марс. Провери колана си и установи онова, от което се боеше — по време на преследването бе изгубил фенерчето си.

Цялата операция се бе провалила. Бяха се разделили. Изгубиха Раскович, местонахождението на Ларсен бе неизвестно, положението на Лефти и на кучетата — несигурно. Най-малкото Макфелти знаеше, че са тук. Ако бе мъртъв или ранен… Хейзън реши, че има достатъчно работа, за да се занимава с най- различни хипотези.

Най-важното бе да събере отново всички заедно, да чуе донесенията им, да направи рекапитулация.

Мамка му, не можеше да си спомни от коя точно дупка бе излязъл…

Огледа пода на пещерата за отпечатъци от стъпки или други следи, но всеки от тунелите изглеждаше добре „обходен“. И това само по себе си изглеждаше много странно.

Превъртя назад лентата на случилото се, опита се да си спомни някакви отличителни знаци. Напразно. Беше се съсредоточил само върху бягащия Раскович. И все пак, в крайна сметка му се струваше, че най- вероятно бе да бе излязъл от прохода вдясно.

Повървя в него около петнайсетина метра. Тук бяха пръснати парчета от строшени сталактити, които стърчаха като зъби. Не си ги спомняше. Нима бе бягал толкова бързо, че да не ги забележи?

Кучи син!

Продължи по-нататък, ала нищо не му се виждаше познато. Изруга, върна се в пещерата с колоните и пое по един от другите тунели. Вървеше бавно, стараеше се да запомня обстановката, но усети как сърцето му леко ускори ход. Нищо познато. Капещите скали, перестите кристали, групите лъскави купчинки — всичко изглеждаше непознато.

И тогава чу шум. Някой пред него си тананикаше.

— Ей! — той хукна в тръс, зави зад един ъгъл, спря пред разклонение в прохода.

Тананикането бе спряло.

Хейзън се завъртя наместо и извика:

— Ларсен? Коул?

Отново — нито звук.

— Отговорете ми, дявол да го вземе!

Ослуша се. Нима не го чуваха? Той бе чул шума — кристален като камбана; а защо те не можеха да го чуят?

Чу се ново тананикане — високо и далеч, идваше от левия тунел.

— Ларсен?

Хейзън свали пушката от рамо и тръгна напред. Звукът стана по-силен, по-висок, по-близък. Вече вървеше по-предпазливо, опитваше се да овладее сърцето си, което сякаш тупкаше прекалено силно в гърдите му.

Зърна нещо за миг с периферното си зрение, спря се и се завъртя.

— Ей!

Успя да го зърне за миг, преди то да се стрелне в мрака. Но колкото и за кратко да го бе видял, то бе достатъчно да се увери, че не бе някой от екипа му.

А съвсем сигурно не бе и Макфелти.

Шестдесет и четвърта глава

Честър Раскович зави зад един ъгъл и спря, гротескната гледка пред него бе приковала изцяло вниманието му. Гледаше като замаян. Пътя му препречваше груба, обрасла с косми фигура, която го гледаше с празни очи, със зяпнала, сякаш готова да хапе уста с оголени зъби.

Раскович изцвили от ужас и се дръпна назад, искаше му се да бяга, ала не можеше; очакваше нещото да скочи и да го връхлети. Беше като в кошмар: краката му бяха вкопани в земята, парализирани, неспособни да помръднат.

Пое дълбоко въздух — отново и отново, — и постепенно парализата и страхът се поуталожиха и разумът започна да се завръща. Наведе се малко напред. Не беше нищо друго, а мумифицираното тяло на индианец, седнал на пода с прибрани костеливи колене, с отворена уста, свилите се устни бяха оголили огромен ред от кафеникави зъби. Около него бе подреден полукръг от гърнета, всяко с каменен наконечник на стрела в него. Мумията бе обвита с влакнести дрипи и нещо, което сигурно някога е било бизонска кожа.

Той извърна поглед, преглътна, погледна отново, този път издиша бавно, почти нормално. Онова, пред което се бе спрял, бе индианско погребение. Виждаше останките от украсени с мъниста мокасини върху преплетените крака, до тях парфлеш и няколко разпилени пера.

— Мамка му — изруга високо Раскович, засрамен от паниката си, едва сега осъзнал какво бе сторил.

Беше се провалил. Първата му работа като истинско ченге и той я бе изгубил. И то пред очите на шериф Хейзън! Да избяга като заек. И ето го сега тук, изгубил се в пещера, убиецът е на свобода, а той няма никаква представа накъде да поеме. Усети как го облива вълната на срама и отчаянието — трябваше да си седи в КЩУ, да пази хлапаците да не се качват на водната кула и да издава глоби за неправилно паркиране.

Изведнъж, в изблик на ярост и отчаяние той се втурна напред и ритна жестоко мумията. Кракът му попадна с едно кухо „шльоп“ в главата и тя избухна в облак от кафеникав прах. Отвътре бликна поток от бели насекоми — приличаха на хлебарки албиноси — и мумията се килна на една страна. Долната й челюст се отдели и след като се преобърна няколко пъти по земята, спря сред счупените парчета на черепа. Сребриста змия, скрита под дрипите, се разви мигновено и изчезна в мрака като едва видим призрак.

— О, мамка му! — извика Раскович и отскочи назад. — Дявол да го вземе!

Беше се задъхал, чуваше потока въздух, който гъргореше в гърлото му. Нямаше представа къде се намира, колко дълго бе тичал, накъде трябва да върви.

Мисли.

Огледа се, освети с инфрачервената си лампа влажните каменни стени. Беше дотичал дотук през тесен и висок процеп с пясъчен под. Беше толкова висок, че не можеше да стигне до тавана му. Виждаше отпечатъците си върху пясъка. Ослуша се: никакви звуци, дори и на капеща вода.

Хвърли един последен поглед на вече оскверненото погребение, обърна се и пое обратно през онази цепнатина, без да откъсва поглед от земята. Сега забеляза нещо, което бе пропуснал по време на безразсъдното си бягство — почти всяка ниша и издатък от двете страни на процепа бе отрупана с кости и с други предмети: оцветени гърнета, колчани, пълни със стрели, кухи черепи, гъмжащи с пещерен живот. Това бе мавзолей, индианска катакомба.

Потрепери.

За щастие скоро остави погребенията зад гърба си. Процепът се разшири, таванът се сниши и той отново виждаше опасните на вид сталактити над главата си. Пясъчният под отстъпи мястото си на плитки тераси, облени с вода, подредени в странно струпване, досущ като оризови ниви. Но след като пясъкът свърши, свършиха и следите му.

Пред него имаше два отвора — единият висок и отчасти блокиран от паднали варовикови плочи, другият — открит. Сега накъде?

Мисли, глупако. Спомни си.

Но Раскович за нищо на света не можеше да си спомни по кой път бе дошъл.

Хрумна му да извика, но после реши да не го прави. Защо да привлича вниманието? Нещото, което кучетата бяха открили, можеше да е все още някъде наблизо и да го търси. Пещерата бе далеч по-голяма, отколкото би трябвало да бъде, но въпреки това той би могъл да намери изхода, ако не бързаше и не се паникьосаше отново. А и другите щяха да го търсят, не биваше да забравя това.