Натюрморт с гарвани

— Защо тичаше така? Това куче бе изплашено до смърт.

Ларсен поклати глава:

— Да се махаме оттук.

— По това спор няма.

Обърнаха се обратно, Ларсен не изпускаше из очи мокрите следи на кучето. Биха могли уверено да ги следват и това да улесни до голяма степен излизането им.

Браст наруши мълчанието:

— Чух нещо.

Спряха отново.

— Нещо изпляска в онази локва там, назад.

— Не започвай отново, Браст.

След това Ларсен също го чу: едва доловим плясък от стъпка във водата, последван от втори. Впери поглед в тъмния тунел зад тях — стените на пещерата бяха размазани в червено от очилата му. Не можа да различи нищо.

— Навярно — просто капеща вода.

Сви рамене, обърна се, за да последва кучешките следи.

Мъх!

Браст изкрещя и в същото време Ларсен бе блъснат с огромна сила изотзад и се просна на земята, а очилата му излетяха нанякъде. Браст все още крещеше, а Коул нададе неочаквано висок писък.

Ларсен бе ослепен. В отчаянието си запълзя на четири крака, опипваше земята и с огромно облекчение почувства как пръстите му напипват очилата. Нахлузи ги отново на главата си с изтръпнали дебели пръсти и се огледа.

Коул бе на земята, крещеше, стиснал ръката си. Браст бе на четири крака до стената на пещерата и търсеше опипом очилата си досущ като Ларсен преди няколко секунди, ругаеше и дишаше тежко.

— Ръката ми! — изстена Коул.

Парче кост стърчеше от ръката му под странен ъгъл, от раната бликаше гореща кръв, почти бяла в сиянието на очилата.

Ларсен отмести поглед от него и се огледа като обезумял за онова, което ги бе нападнало, с готова за стрелба пушка. Ала нямаше нищо — нищо, освен мрачното изкуствено сияние на каменните стени.

Някъде от мрака се понесе един-единствен звук — подигравателен или може би триумфален смях. Ларсен стисна по-здраво пушката си. Невъзможно бе да се каже откъде точно бе връхлетяло съществото.

Но бе сигурен в едно нещо: намираше се наблизо.

Шестдесет и шеста глава

Ефрейтор Шърт от Канзаската пътна полиция опипа пушката си и се залюля на пети. Погледна часовника си: единайсет и трийсет. Хейзън и останалите ги нямаше повече от час. Колко време им трябваше да сгащят Макфелти, да му закопчеят белезниците и да измъкнат задника му? Беше изнервящо да стои там навън без всякаква връзка. Това отчасти се дължеше на времето. Цял живот бе прекарал в Канзас, но не си спомняше буря като тази. Обикновено наистина лошото време идваше и си отиваше доста бързо. А това продължаваше с часове и, както изглежда, само се влошаваше. Невероятен вятър, проливен дъжд и светкавици, които сякаш раздираха надве небето. Преди радиовръзката да прекъсне напълно, имаше съобщения за торнадо със степен F–3 на път към Дийпър, целият ад бе връхлетял земята, магистралите бяха блокирани, FEMA15 се намесваше.

И електричеството — обикновено изгасваше в един, най-много в два сектора от мрежата. А тази нощ сякаш някаква гигантска ръка дърпаше щепсела на градче подир градче. След Медисин Крийк дойде ред на Хикок, Депю, Юлисис, Джонсън сити, Лейкин и накрая — на Дийпър, след което радиото изобщо спря, тъй като ретранслаторите излязоха от строя. Шърт бе от Гардън сити и се радваше, че най-лошото се бе стоварило върху другата част на окръга. И все пак се безпокоеше за жена си и децата. Беше неуютно човек да не си е вкъщи в такава нощ.

Заслонената пропанова лампа, която бяха монтирали, хвърляше слабо сияние върху входа на пещерата. Уилямс, който седеше от другата страна, изглеждаше като зомбиран, сгърбен срещу дъжда, с големи черни кухини там, където би трябвало да бъдат очите му. Единствено то, което му придаваше донякъде човешки вид, бе огънчето на цигарата, която висеше от долната му устна.

Нова гръмотевица раздра небето почти от хоризонт до хоризонт. Отвъд пещерата тя освети за миг голямата къща на Краусови — самотна и разнебитена, потъмняла от дъжда.

Хвърли поглед на Уилямс.

— И докога ще вардим входа? Вече съм вир-вода.

Уилямс пусна цигарата, стъпка я с обувка и сви рамене.

Последва нова светкавица. Шърт погледна към тъмния изкоп, който водеше надолу към пещерата. Може би бяха сгащили натясно онзи тип и го уговаряха да излезе…

И тогава от входа на пещерата дочу тропота на тежко галопиращите стъпки, по-силен от воя на вятъра.

Пристъпи напред и вдигна пушката си.

— Чу ли? — попита остро.

От черния вход срещу тях излетя тъмно петно — огромно куче тичаше като полудяло, веригата и поводът му дрънчаха подире му и му действаха като камшик, а краката му тежко барабаняха.

— Уилямс! — изкрещя Шърт.

Животното изскочи на открито. Точно тогава блесна нова светкавица, последвана от разтърсващ земята гръм. Кучето се поколеба объркано, въртеше се и се въртеше в кръг, щракаше със зъби във въздуха, а очите му изглеждаха диви. В дрезгавината Шърт видя, че бе яркочервено, мокро и с блестяща козина.

— Добри боже — възкликна тихо той.

Кучето приклекна към светлината на фенера, все още треперещо, без да издаде звук.

— Кучи син — рече Уилямс. — Виждаш ли устата му? Сякаш е простреляно с най-едрия калибър.

Животното залитна, кръвта се стичаше под него, после се изправи, но масивните му крайници трепереха безспирно.

— Улови го — рече Шърт. — Хвани веригата му.

Уилямс се наведе и бавно хвана края на веригата. Кучето просто седеше, вече неподвижно, треперещо от божа и ужас.

— Спокойно, момче. Спокойно. Добро куче.

Уилямс бавно вдигна края на каишката, за да я завърже към единствено удобното място — стърчащ болт от пантите на вратата на пещерата. Изведнъж, усетило лекото подръпване на врата си, кучето се извъртя и с яростно ръмжене се хвърли върху Уилямс. Той падна и извика, пусна повода и в следващия миг кучето вече бе изчезнало — черен силует, препуснал в царевичака.

— Онзи кучи син ме ухапа! — извика Уилямс, който се държеше за крака.

Шърт притича и насочи фенерчето си върху падналия рейнджър. Панталонът му бе раздран и от дълбока рана в бедрото му бликаше кръв.

— Господи, Уилямс! — рече Шърт и поклати глава. — И като си помисля, че го стори само с половин челюст.

Шестдесет и седма глава

Ларсен се наведе над Коул, който седеше на земята, клатеше се напред-назад и стенеше тихо. Беше счупване — назъбената кост стърчеше току над лакътя.

— Не мога да виждам! — рече Браст високо някъде зад него. — Не виждам!

— Спокойно — отвърна Ларсен.

Огледа се да потърси падналите очила. По време на нападението всички изгубиха очилата си. Съзря