Натюрморт с гарвани

Излязоха от шахтата и момичето мигновено се отпусна на колене, притисна се о Пендъргаст и се разрида силно.

Пендъргаст коленичи до нея. Извади носна кърпичка от джоба си и внимателно изтри кръвта и мръсотията от лицето на момичето. След това огледа китките и ръцете й.

— Болят ли?

— Вече не. Толкова се радвам, че дойдохте. Аз си мислех… мислех, че… — Останалата част от изречението бе погълната от ридания.

Той улови ръцете й.

— Кори? Знам какво сте си мислили. Вие проявихте голяма храброст. Но нещата още не са приключили и аз се нуждая от вашата помощ.

Говореше благо, но бързо с нисък, настоятелен шепот.

Тя млъкна, след това кимна.

— Можете ли да вървите?

Тя отново кимна и пак се разплака.

— Той играеше с мен — рече през сълзи. — И щеше да продължи да си играе, докато… докато не умра.

Той положи длан върху рамото й.

— Знам, че е трудно. Но ще трябва да бъдете силна, докато се измъкнем оттук.

Тя преглътна, свела поглед към земята.

Пендъргаст се изправи и погледна набързо картата си.

— Трябва да има по-пряк път за навън. Ще трябва да рискуваме. Следвайте ме.

След това се обърна към Уийкс:

— Аз ще вървя пръв. След това госпожица Суонсън. А вие ще ни прикривате отзад. Като казвам прикривате, имам предвид точно това, полицай — онзи може да дойде отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани, отзад. Ще бъде тих. И много бърз.

Уийкс облиза пресъхналите си устни.

— Откъде сте толкова сигурни, че убиецът ще ни последва?

Пендъргаст отвърна на погледа, светлите му очи сякаш светеха в мрака.

— Защото няма да изостави доброволно единствения си приятел.

Седемдесет и четвърта глава

Хейзън вървеше бързо, спираше само за малко, колкото да разузнае завоите и кръстовищата в пещерата, без да си дава труда да заглушава шума от придвижването си. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели от силата, с която стискаше дванайсеткалибровата пушка.

Онзи негодник нямаше никакъв шанс.

Мина покрай един импровизиран олтар, после край малки кристали и умрели пещерни животни, поставени на скална лавица. Психопат! Тук, в пещерата, е практикувал смахнатите си идеи, преди да излезе горе и да ги приложи върху живи хора.

Но този кучи син щеше да си плати. Никакви четения на правата му, никакви обаждания до адвокат, а два патрона със сачми „две нули“ в гърдите и трети — в черепа.

Отпечатъците от стъпки бяха вече така объркани, че Хейзън съвсем не бе сигурен коя следа държеше, нито пък дали отпечатъците са пресни. Но знаеше, че убиецът не може да е далеч и не му пукаше колко време ще му отнеме да го открие. Тези коридори не можеха да продължават до безкрай. Все ще го намери.

Скалпът му настръхна от обзелата го ярост, лицето му пламтеше зачервено, въпреки студения и влажен въздух в пещерата. Тад… Все едно бе изгубил син.

Силната вълна на гнева поне засега потискаше мъката му. Усети сълзите, които се търкаляха по бузите му, но не и емоция зад тях. Единственото, което изпитваше, бе омраза. Плачеше от омраза.

Тунелът свърши изведнъж с обсипана с камъни ниша. Горе имаше дупка, от която бяха изпадали камъните. Инфрачервеният лъч разкриваше малка пътечка, която се виеше нагоре по камънака и изчезваше в нещо, прилично на горна галерия.

Хейзън се закатери по каменистия склон с наведена глава и насочена напред пушка. Излезе при висока вертикална стена. Над главата му перести кристали се спускаха на дълги „въжета“ от варовик и сякаш се полюшваха на подземното течение. Имаше проходи в най-различни посоки. Той огледа земята, опитваше се да овладее дишането и емоциите си; намери отпечатък, който му се видя скорошен и отново пое подир следата през лабиринт от тунели.

След няколко минути осъзна, че нещо не беше наред. Тунелът някак си се бе извил и го изведе там, откъдето бе тръгнал. Пое по друг, само за да се случи същото. Разочарованието му се засили толкова, че червената мъгла на очилата му сякаш потъмня от ярост.

Когато се върна в кухината за трети път, той спря, вдигна пушката си и стреля. Изстрелът разтърси пространството и перести кристали полетяха от всички посоки, досущ като гигантски снежинки.

— Копеле! — изкрещя той. — Аз съм тук, излез и си покажи муцуната, перверзен тип!

Стреля отново, сетне — трети път, като бълваше ругатни в мрака.

Единственият отговор, който получи, бе ехото от изстрелите, което се носеше безкрайно из подземните кухини — отново и отново.

Пълнителят се изпразни. Тежко задъхан, шерифът презареди пушката. От това нямаше полза — да крещи и да стреля по този начин. Просто го намери. Намери го. Намери го.

И тогава, малко встрани, видя тъмна, едра фигура.

Едва я зърна, все едно сянка пробяга през очилата му, ала и това бе достатъчно. Завъртя се, подпря се на коляно и стреля — дългите тренировки на стрелбището се отплащаха — и фигурата падна и се прекатури шумно.

Хейзън мигновено стреля втори път. След това хукна напред, готов да го довърши с останалите в пълнителя патрони.

Впери поглед надолу, но червената светлина на очилата за нощно виждане разкри. Не труп, а едър сталагмит, който, срязан на две от стрелбата му, лежеше на купчина върху пода. Едва потисна импулса да изругае, да изрита настрани парчетата. Бавно вдигна пушката и продължи по ечащия тунел. Стигна до „вилица“, после до друга и тогава спря.

Забеляза движение отпред, дочу едва доловим звук.

Продължи вече по-предпазливо, с готова за стрелба пушка. Зави зад каменен ъгъл, падна на коляно и покри празния тунел пред себе си; не усети тъмната сянка, която приближи бързо зад гърба му, докато не почувства внезапен удар отстрани върху главата си, жестокото извиване… Ала тогава бе твърде късно и черната нощ вече препускаше към него да го погълне, а в дробовете му нямаше достатъчно въздух, за да издаде какъвто и да било звук.

Седемдесет и пета глава

Може би, мислеше си Кори, всичко това бе просто сън: това бързо и отчаяно препускане през безкрайните пещерни галерии. Може би в крайна сметка агент Пендъргаст не се бе появил и тя не бе спасена. Може би лежеше още на дъното на шахтата, изпаднала в кошмарен полусън, в очакване да бъде събудена от завръщането на…

Ала болката в китките и глезените й, пулсиращото тупкане в слепоочието, й напомняха, че това всъщност не беше сън.

Агент Пендъргаст вдигна ръка — знак да спрат. Лъчът на фенерчето му подскачаше, докато разгръщаше странната си, изпоцапана карта. Това колебание изглежда изнерви силно мъжа, който ги придружаваше. На Кори й потрябваха няколко минути в състоянието й на почти пълен унес, да забележи, че още някой, освен Пендъргаст, бягаше с тях. Беше нисък мъж с висок глас, пясъчноруса коса и козя брадичка. Полицейската му униформа бе опръскана с кал и със съсирените от нещо, за което тя не искаше да мисли.