изтичвайки зад ъгъла. Осемдесет и осма улица се простираше на изток дълга и слабо осветена, обрамчена от дървета гинко и червеникавокафяви камъни. След това пресичаше ярко осветеното авеню Амстердам с неговите претенциозни барове и места за хапване.
Една тъмна фигура изтича на Амстердам и се насочи обратно към центъра.
Нора се втурна с всички сили надолу по улицата — тичаше заради всичко, което имаше стойност за нея, проклинайки слабостта и бавните си движения след мозъчното сътресение и болничния престой. Тя зави зад ъгъла и впери очи напред към Амстердам, също така препълнен с вечерни минувачи.
Ето го там: вървеше бързо, с внезапна целеустременост, на половин пряка напред.
Като блъсна един млад мъж, тя отново затича към фигурата.
— Хей! Хей, ти!
Онзи продължи да върви.
Тя се провря между пешеходците, протягайки ръка:
— Спри!
Точно преди да стигне до 87-а улица тя го настигна, хвана го за рамото и го завъртя. Мъжът се изправи несигурно, като я гледаше с широки, уплашени очи. Нора пусна мръсната му риза и се отдръпна.
— Какъв ви е проблемът? — Определено не беше Фиъринг. Просто някакъв вехтошар.
— Съжалявам — промърмори Нора. — Взех ви за някой друг.
— Оставете ме на мира. — Той се обърна, изсъска „кучка“ и продължи, залитайки, надолу по Амстердам.
Нора се огледа уплашено, но истинският Фиъринг — ако изобщо някога е бил там — беше изчезнал. Тя спря сред прииждащата тълпа, крайниците й трепереха. С огромно усилие успя да възвърне равномерното си дишане.
Очите й се спряха на най-близкия бар, „Царството на Нептун“: шумно, ефектно място за морски деликатеси, в което никога не беше влизала. Никога не й се беше искало да влиза. Никога не беше очаквала, че ще влезе.
Прекрачи прага и се настани на един стол. Барманът се приближи веднага.
— Какво да бъде?
— Мартини Бийфийтър, много сухо, чисто, двойно.
— Веднага.
Когато отпи глътка от огромното леденостудено питие, тя се укори, че се държи като психопат. Сънят беше просто сън и бездомникът не беше Фиъринг. Нервите й бяха разклатени. Трябваше да се овладее, да се успокои и да сложи живота си в ред, доколкото може.
Допи чашата си.
— Колко?
— Заведението черпи. Освен това се надявам — каза барманът като й намигна, — че какъвто и демон да сте видели, преди да влезете, сега си е заминал.
Тя му поблагодари и стана, вече усетила успокояващото действие на напитката.
Това не беше тя.
Няколко минути ходене и се озова отново до сградата, в която живееше. Бързо мина през вратата, понесе поредния потоп от доброжелателни коментари на портиера и влезе в асансьора. След малко вече стоеше пред нейната врата. Отключи и светна лампата.
Като превъртя ключа два пъти и плъзна новоинсталираното резе, тя се огледа. Всичко беше идеално чисто, излъскано, пребоядисано. Бързо и методично претърси целия апартамент, включително килерите и под леглото. След това като дръпна завесите на дневната и на спалнята, тя отново изгаси лампата. Светлините на града нахлуха и потопиха апартамента в сянка, придавайки мек, прозрачен фокус на повърхностите вътре.
Можеше да остане тук тази нощ; сега вече го знаеше. Можеше да се пребори с демоните си.
Стига да не се налагаше да гледа нищо.
12.
Келнерката донесе поръчките им; пастърма от еленско месо върху ръжено хлебче с руска салата за Д’Агоста и сандвич с бекон, маруля и домат за Лора Хейуърд.
— Още кафе? — попита тя.
— Ако обичате. — Д’Агоста погледна как келнерката допълва чашата му. След това се обърна към Хейуърд. — И ето докъде стигнахме — обобщи той.
Беше поканил капитан Хейуърд на обяд, за да я запознае с хода на разследването. Хейуърд не беше вече капитан в отдел „Убийства“ — бяха я преместили и сега работеше в полицейския комисариат, където бе на ред за голямо повишение. Ако имаше някой, който наистина да го заслужава, помисли си той мрачно, това беше Лора.
— Е — подзе той, — прочете ли го?
Тя погледна вестника, който той беше донесъл.
— Да.
Д’Агоста поклати глава.
— Можеш ли да си представиш — да публикуват това нещо? Сега всякакви идиоти ни се обаждат, че са били свидетели, получаваме анонимни писма, които трябва да бъдат проследени, телефонират ни психопати и гледачки на карти таро… Знаеш какъв става този град, когато се случи някаква такава история. Точно от това в момента никак нямахме нужда.
Лека усмивка заигра по устните на Хейуърд.
— Разбирам.
— И хората вярват на този боклук. — Той избута настрана вестника и отпи от кафето. — Е, какви изводи си правиш оттук?
— Имаш четирима очевидци, които се кълнат, че Фиъринг е убиецът?
— Петима — включително съпругата на жертвата.
— Нора Кели.
— Познаваш я, нали?
— Да. Познавах и Бил Смитбак. Малко неортодоксален в методите си, но добър репортер. Каква трагедия само!
Д’Агоста отхапа от сандвича си. Пастърмата беше жилава, дресингът — точно такъв, какъвто го обичаше. Изглежда винаги, когато някой случай го изкарваше от кожата, той започваше да преяжда.
— Ами — продължи тя, — или е Фиъринг, или е някой, дегизиран като него. Той или е мъртъв, или не е. Съвсем просто. Имате ли ДНК резултати?
— На местопрестъплението беше намерена кръв от двама души — на Смитбак и на някой, който до този момент не е идентифициран. Снабдихме се с проби от ДНК от майката на Фиъринг и ги пуснахме за сравнение с кръвта на непознатия. — Той направи пауза и се запита дали трябва да й каже за необичайния начин, по който бяха получили пробите, но се отказа. Това можеше и да не е законно, а той знаеше пословичната педантичност на Лора в работата. — Проблемът е, че ако не е Фиъринг, защо някой ще си дава труда да се опитва да изглежда като него?
Хейуърд отпи глътка вода.
— Добър въпрос. Какво мисли Пендъргаст?
— Откога някой знае този тип какво мисли? Но ще ти кажа едно: той се интересува много повече от онези вуду глупости, открити на местопрестъплението, отколкото иска да признае. Прекарва дяволски много време над тях.
— Онези неща, които се споменават в статията?
— Точно така. Пайети, свързани в китка пера, малко пергаментово пликче, пълно с прах.
— Амулет — промърмори Хейуърд.
