— Моля?
— Вуду амулети, използвани за отблъскване на злото. Или понякога — за привличането му.
— Моля те. Имаме си работа с психопат. Престъплението не можеше да бъде по-дезорганизирано и зле планирано. На лентата на охранителната камера онзи тип изглеждаше като дрогиран.
— Искаш ли мнението ми, Вини?
— Знаеш, че да.
— Изрови трупа на Фиъринг.
— В момента се работи по въпроса.
— Освен това ще е интересно да се види дали някои от последните статии на Смитбак са вбесили наскоро някого.
— Също се работи по въпроса. Изглежда всички статии на Смитбак са вбесявали хората. Имам списък с последните му задачи от издателя му в „Таймс“ и хората ми ги проследяват.
— Добре се справяш, Вини. Нека добавя само, че престъплението може да не е чак толкова „дезорганизирано“, колкото си мислиш — може да е било дори грижливо планирано и извършено.
— Не мисля така.
— Хей, без прибързани заключения.
— Съжалявам.
— И още нещо. — Хейуърд се поколеба. — Спомняш ли си, че ти казах, че преди да приема работата в митническата полиция съм работила в полицейското управление на Ню Орлиънс осемнайсет месеца?
— Разбира се.
— Пендъргаст е от Ню Орлиънс.
— Е?
Хейуърд отпи още една глътка вода.
— Преди минута ти казах, че Фиъринг или е мъртъв, или не е. Ами, в Нюорлиънското полицейско управление има хора, които биха казали друго. Например, че съществува трета възможност.
— Лора, само не ми казвай, че се връзваш на тези глупости за зомбита.
Хейуърд изяде половината от сандвича си и отмести чинията настрана.
— Преядох. Искаш ли малко?
— Няма нужда, благодаря. Не отговори на въпроса ми.
— Не се „връзвам“ на нищо. Просто поговори с Пендъргаст за това. Той знае много повече по тази тема, отколкото ти или аз някога ще знаем. Единственото, което ти казвам, е да не избързваш със заключенията. Това е една от грешките ти, Вини. И ти го знаеш.
Д’Агоста въздъхна: беше права, както обикновено. Той огледа ресторанта: подтичващите келнерки; похапващите на останалите маси хора, които четяха вестници, говореха по клетъчните си телефони или просто си бъбреха с приятелите и колегите, които ги придружаваха. Това му напомни за един друг път, когато се бяха хранили заедно с Лора, в друг ресторант. Всъщност, спомни си как за пръв път излязоха да пийнат по едно питие заедно. Тогава той преживяваше криза — и пак тогава бе осъзнал колко много го привлича тя. Двамата работеха добре заедно. Тя го предизвикваше — по хубав начин. Иронията на ситуацията беше болезнена: той беше спечелил на дисциплинарно изслушване, беше си запазил работата, но изглежда бе загубил Лора.
Прочисти гърлото си.
— Кажи нещо за повишението, което ще получиш.
— Още не са ме повишили.
— Хайде, хайде, подочух слуховете. Въпрос на чиста формалност е.
Тя отпи вода.
— Подготвя се екип за специални задачи. Едногодишен изпитателен срок. Няколко души от шефския състав ще бъдат избрани да разработват съвместно с кмета антитерористични мерки, проблеми с качеството на живот, такива работи. Важни обществени въпроси.
— Какви са изгледите?
— Изключително високи.
— Уау! Още едно перо в шапката ти. Почакай да видиш, само след няколко години ти ще си шефът.
Лора се усмихна.
— Няма такава опасност.
Д’Агоста се поколеба.
— Лора… Ти наистина ми липсваш.
Усмивката избледня.
— Ти на мен — също.
Погледна я през масата. Беше толкова красива, че сърцето го заболя: бледа кожа, коса толкова черна, че изглеждаше почти синя.
— Тогава защо да не опитаме отново? Да започнем отначало?
Известно време тя не отговори, след това поклати глава.
— Още не съм готова.
— Защо не?
— Вини, не са много хората, на които вярвам. Но на теб ти вярвах. А ти ме нарани.
— Знам, и съжалявам. Наистина съжалявам. Но ти обясних всичко. Нямах избор, сигурно сега разбираш.
— Разбира се, че си имал избор. Можеше да ми кажеш истината. Можеше да ми вярваш. Както аз ти вярвах.
Д’Агоста въздъхна.
— Виж… съжалявам.
В този миг се чу силно бръмчене, след което клетъчният му телефон започна да звъни. Когато той не реагира, Лора каза:
— Мисля, че трябва да отговориш.
— Но…
— Давай. Вдигни.
Д’Агоста бръкна в джоба си, извади телефона и го отвори.
— Да?
— Винсънт — чу се в слушалката провлаченият напевен южняшки глас. — В неподходящ момент ли те намирам?
Той преглътна.
— Не, не, няма такова нещо.
— Отлично. Имаме среща с един господин Клайн.
— Тръгвам веднага.
— Добре. И още нещо — имаш ли нещо против да дойдеш с мен утре сутринта?
— Къде?
— Мемориалът „Шепнещите дъбове“. Разрешението за ексхумация се получи. Отваряме гроба на Фиъринг утре по обяд.
13.
„Диджитал Върасити Инк.“ се помещаваше в един от гигантските офиси на стъклените кули по протежението на „Авеню ъв Америкас“. Д’Агоста и Пендъргаст се срещнаха в главното фоайе и след кратко спиране до охранителния пункт се насочиха към трийсет и седмия етаж.
— Носиш ли копие от писмото? — попита Пендъргаст.
Д’Агоста потупа джоба на сакото си.
— Разполагаш ли с нещо за произхода на Клайн, което аз трябва да знам?
— Всъщност, да. Нашият господин Лукас Клайн е израснал в бедно семейство на Авеню Джей в Бруклин, обикновено детство, отлични оценки, винаги последният избран за отбора, „приятно момче“. Завършил Нюйоркския университет, след което започнал работа като журналист — което, както изглежда, му е лежало
