— Изглеждате много изморена.
— Няма значение. — След пътешествието й до Инууд бе успяла да поспи няколко часа, но все пак трябваше да стане посред нощ, за да завърши гел електрофорезата на ДНК.
— Може ли? — Пендъргаст посочи втория празен стол.
— Моля.
Той се настани.
— Кажете ми какво открихте.
Нора извади дебела папка от раницата си и я остави на масата.
— Преди да ви дам това, трябва да ви кажа нещо. Нещо важно.
Пендъргаст наклони глава.
— По-предишната нощ, докато правех първоначалните тестове на PCR-a, Фиъринг се показа в прозореца на лабораторията. Гоних го по коридора и в едно от хранилищата.
Пендъргаст я гледаше настойчиво.
— Напълно ли сте сигурна, че е бил Фиъринг?
— Имам доказателство.
— Идеята да го преследвате е била лоша — произнесе той остро. — Какво се случи?
— Знам, че беше невероятно глупаво. Реагирах импулсивно, без да мисля. Подмами ме да изляза от лабораторията. Имаше нож, гони ме из цялото хранилище. Ако един пазач не беше дошъл… — Тя не завърши изречението.
Д’Агоста се беше изправил, сякаш изстрелян от освободена пружина.
—
— А вашето доказателство? — попита Пендъргаст.
Тя се усмихна мрачно.
— Порязах го с едно парче стъкло и изследвах кръвната проба. Фиъринг е, ясно? — Тя отвори папката, извади снимките от електрофорезата и ги тръсна пред агента. — Погледнете.
Пендъргаст взе снимките и започна да ги разглежда.
— За да обобщя — каза Нора, — пробите, които взехте от… апартамента ми, съдържат кръв на двама души. Едната е на съпруга ми. Другата ще нарека „Х“. Пробата „Х“ съвпада идеално с митохондриалната ДНК на майката на Фиъринг. Освен това е идентична с тази на човека, който ме преследва в хранилището. Следователно: „Х“ е Фиъринг.
Пендъргаст кимна бавно.
— Точно това повтарям непрекъснато — каза Д’Агоста. — Кучият син още е жив. Сестра му или се е объркала, или — по-вероятно — е излъгала, когато е идентифицирала тялото — нищо чудно, че е изчезнала. А патологът е претупал нещата.
Пендъргаст не каза нищо, докато разглеждаше снимките.
— Можете да ги задържите — каза Нора. — Имам друг комплект. И разполагам с пробите, скрити на дъното на хладилника на PCR лабораторията, в случай, че ви потрябват. С фалшиви етикети, разбира се.
Пендъргаст пъхна снимките обратно в папката.
— Нора, това ще ни е от изключителна полза. А аз заслужавам най-строго порицание, че ви изложих на опасност. Не очаквах това нападение, особено в музея, и много съжалявам. От този момент нататък няма да се занимавате със случая. Ние ще се справим. Докато заловим убиеца, трябва да бъдете особено внимателна. Никакво оставане до късно в музея.
Нора погледна в сребристите очи на агента.
— Имам още информация за вас.
Едната вежда на агента се повдигна въпросително.
— Прегледах скорошните статии на Бил. Пишеше серия истории за издевателства над животни в Ню Йорк — борби с петли, с кучета… и жертвоприношения на животни.
— Настина ли?
— Има малка община в Инууд, известна като Вилата. Намира се дълбоко във вътрешността на Инууд Хил Парк, отрязана от останалата част на града. Както изглежда, някои от живеещите на Индиан роуд са се оплаквали, че чуват как измъчват животни във Вилата. Една група, занимаваща се с правата на животните, се е намесила — говорителят им, на име Естебан, се изказвал против това повече от веднъж. Полицията направила повърхностно разследване, но нищо не било доказано. Както и да е, Бил се поразтърсил. Беше написал една статия и работеше по втора. Очевидно неговото… ъ-ъ-ъ… последно интервю, е било с жител на Инууд, един от хората, които са се оплаквали. Някой си Пизети.
Д’Агоста си водеше бележки.
От почти нетърпеливия блясък в очите на Пендъргаст тя виждаше, че тези новини бяха посрещнати с голям интерес.
— Вилата — повтори той.
— Както ми се струва, ще се наложи да поискаме още една заповед за претърсване — промърмори Д’Агоста.
— Ходих там миналата нощ — каза Нора.
— Господи, Нора! — извика Д’Агоста. — Не можеш да предприемаш сама подобни стъпки. Остави ни ние да се занимаваме с това.
Тя продължи, сякаш не го бе чула.
— Стигнах до самото място, до което явно води само един път. Приближих се от южната страна, една висока скала в парка гледа към Вилата.
— И какво видя?
— Нищо, освен група разпадащи се постройки. С изключение на няколко крушки, няма белези на живот. Зловещо място.
— Ще го проуча, ще говоря с този Пизети — каза Д’Агоста.
— Във всеки случай, като се замислих, осъзнах, че странните неща, които започнаха да се появяват пред вратата ни — малките фетиши, изписания прах — започнаха точно по времето, когато Бил публикува първата си статия за Вилата. Не знам точно как и защо, но си мисля, че може да са свързани по някакъв начин с всичко това.
— Недоказаното самоубийство на Фиъринг е извършено наблизо до там — каза Д’Агоста. — От люлеещия се мост на Спайтън Дайвъл, близо до Инууд Хил Парк.
— Това е изключително важна информация, Нора — каза Пендъргаст, без да отмества от нея внимателния си поглед. — А сега ме послушайте, моля ви. Умолявам ви да спрете по-нататъшните разследвания. Направили сте повече от достатъчно. Сторих ужасна грешка като ви помолих да ни помогнете с ДНК пробите — явно смъртта на съпруга ви е замъглила преценката ми.
Нора отвърна на погледа му.
— Съжалявам, вече е
Пендъргаст се поколеба.
— Не можем едновременно да ви пазим и да се занимаваме с разрешаването на убийството на съпруга ви.
— Мога да се грижа за себе си.
— Настоявам да се вслушате в съвета ми. Вече изгубих един приятел в лицето на Бил — не искам да губя и втори.
Той задържа очите си върху нейните миг по-дълго. След това отново й благодари за ДНК резултатите, кимна за довиждане и последва Д’Агоста на излизане от офиса.
Нора остана до бюрото си, докато стъпките им заглъхнаха. Известно време тя не правеше нищо, само потропваше с химикал разсеяно по бюрото. Най-накрая вдигна телефона и се свърза с Кейтлин Кид.
— Нора Кели е — каза тя, когато репортерката вдигна. — Имам информация за вас. Да се срещнем тази вечер в полунощ на ъгъла на Индиан роуд и Западна 240-а.
— Двеста и четиридесета? — дойде отговорът. — Какво може да има толкова далече?
— Имам за вас една история —
