Вуду

— Мари беше от блатата, разюздана жена, като повечето от ония, които живеят там. Смесица от индианци микмак и кой знае какви други още. Започна да се навърта около един коняр, който беше женен — спомняш ли си, Диоген, онзи, с прическа помпадур, който се мислеше за джентълмен? А беше пълен боклук.

Тя се огледа.

— Къде ми е питието? Гастон!

Един от санитарите поднесе метално канче към устните й и тя отпи жадно през сламката.

— Предпочитам джин, както знаете — каза тя.

— Да, мадам — кимна санитарят, като се ухили на партньора си.

— Какво се случи? — попита Пендъргаст.

— Жената на коняря — бог да я благослови, — не даваше пет пари, че Мари Лебон се среща със съпруга й. Но добре си отмъсти. — Тя се изкикоти. — Оправи си сметките със секирата за кайма. Не мислех, че я носи със себе си.

— Името на ревнивката беше госпожа Дюшарм.

— Госпожа Дюшарм! Огромно женище с ръце като френски чукове. Знаеше как да замахне с онази секира!

— Господин Пендъргаст! — обади се докторът. — Предупреждавал съм ви за този тип разговори преди.

Пендъргаст го игнорира.

— Нямаше ли нещо странно около… трупа?

— Странно? Какво имаш предвид?

— Ами… вуду магия.

— Вуду? Диоген! Не беше вуду, а оби4. Трябва да знаеш, че има разлика. Ама, разбира се, че знаеш! Определено повече отколкото брат ти, нали? Макар че и той не си падаше по-долу. — При тези думи старицата започна да хихика неприятно.

— Говорехме за трупа… — опита се да я върне към разговора Пендъргаст.

— Сега, като го споменаваш, се сещам, че наистина имаше нещо странно. На езика й имаше забоден амулет — оанга.

— Оанга? Изглежда знаете доста за оби, лельо Корнелия.

Внезапно изражението на леля Корнелия се промени и стана предпазливо.

— Чувала съм слугите да си говорят. Приятно е, че такъв комплимент идва от твоите уста. Мислиш ли, че съм забравила твоя… как да го наречем — малък експеримент — и злощастната реакция, която той провокира у презряната тълпа.

— Разкажете ми за оанга — прекъсна я Пендъргаст, като хвърли кратък поглед към Д’Агоста.

— Много добре. Разправят, че оанга е фетиш от скелет или труп, накиснат в бульон, приготвен от пепелта на трупове изгорени на Шроув Тюсдей5; свинска жлъчка; вода от ковачница, използвана за каляване на желязо; кръв на девствена мишка; и плът на алигатор.

— А целта е?

— Да извади душата на мъртвеца и да го направи роб. Зомби. Всички го знаят, Диоген!

— И все пак, бих искал да го чуя от вас, лельо Корнелия.

— След като трупът се изгори, очаква се той да се върне като роб на човека, който е сложил оангата. И знаеш ли какво? Шест месеца по-късно това момче умря на улица „Айбървил“ — намерили го задушен до смърт в завързан чувал — и разправят, че бил зомбито на мис Мари, защото момчето било съсипало прането на госпожа Дюшарм. А после провериха гроба на мис Мари и откриха, че е празен, или поне така казаха. Едва ли е нужно да добавям, че семейство Дюшарм бяха изхвърлени. Не можеш да държиш слуги, които поставят в неудобно положение един благовъзпитан дом.

— Времето изтече, господин Пендъргаст. — Докторът стана решително. Санитарите скочиха и заеха местата си от двете страни на инвалидната количка. Докторът кимна и те я обърнаха, насочвайки я към вратата в дъното.

Внезапно леля Корнелия завъртя главата си към тях, като спря погледа си върху Д’Агоста.

— Днес беше отвратително мълчалив, Амбъргрис. Да не си си глътнал езика? Следващия път със сигурност ще ти приготвя някои от любимите ми малки сандвичи с кресон. Семейството ти винаги ги е обожавало.

Д’Агоста успя само да кимне. Докторът отвори вратата за количката.

— Беше мило, че се отби, Диоген — каза леля Корнелия през рамо. — Винаги си ми бил любимецът, знаеш го. Толкова се радвам, че най-после си направил нещо за това твое ужасно око.

Когато минаха с колата през портата и фаровете на Ролс Ройса прорязаха плътните слоеве мъгла, Д’Агоста не издържа.

— Извини ме, Пендъргаст, но се налага да попитам: наистина ли вярваш в тези врели-некипели за оанга и зомбита?

— Скъпи ми Винсънт, не вярвам в нищо. Не съм свещеник. Работя с доказателства и вероятности, не с вяра.

— Хм, знам. Но имах предвид такива неща като Нощта на живите мъртъвци? Доказани и вероятни? Няма начин.

— Това е твърде категорично изявление.

— Но…

— Но какво?

— Ясно ми е, че си имаме работа с някой, който се опитва да ни подведе с тези вуду глупости и ни праща за зелен хайвер.

— Ясно? — Пендъргаст повтори думата и дясната му вежда леко се повдигна.

Д’Агоста произнесе раздразнено:

— Виж, само искам да знам дали мислиш, че съществува дори отдалечена вероятност да си имаме работа с истинско зомби. Това е всичко.

— Предпочитам да не казвам какво мисля. Но има един стих в „Хамлет“, който може би е добре да имаш наум.

— И какъв е той?

— „Съществуват повече неща на небето и земята, Хорацио.“ — Нужно ли е да продължавам?

— Не. — Д’Агоста се облегна в луксозната кожена седалка, като си мислеше, че понякога е по-добре да остави Пендъргаст във властта на неизвестните му мисли, отколкото да се опитва да насилва нещата.

23.

В девет часа на другата сутрин, свела надолу очи, Нора крачеше бързо по дългия коридор на петия етаж в музея, докато минаваше покрай вратите на колегите си. Добре поне, че не се втурнаха към нея, както бяха направили преди няколко дни.

Стигна до собствения си офис, завъртя ключа и бързо влезе, като затръшна вратата след себе си и заключи. Обърна се, а там, с очертан срещу прозореца силует, стоеше специален агент Пендъргаст и разлистваше небрежно една монография. Д’Агоста седеше в един стол в ъгъла с тъмни кръгове под очите.

Агентът се изправи.

— Извинете за нахълтването в офиса ви, но не исках да ме видят да се мотая наоколо. Като се има предвид миналата ми история с тази институция, някой може да се противопостави на присъствието ми.

Тя пусна раницата си на бюрото.

— Разполагам с резултатите.

Пендъргаст бавно остави монографията.