наполовина между назъбен, осеян с боклуци каменист бряг по течението на реката, и мястото, на което тя стоеше на върха на билото. Оттук бе невъзможно да се стигне до тях — всъщност, не бе сигурна как изобщо би могло да се стигне, макар че през дърветата успя да мерне тясна асфалтова ивица, която сигурно се свързваше по някакъв начин с Индиан роуд. Докато гледаше, Нора осъзна, че околните гъсти дървета правеха общността невидима от почти всеки ъгъл: откъм улицата, откъм речния бряг, откъм стръмните скали отвъд реката. В центъра на групата имаше една по-голяма сграда, явно стара църква, разширявана безразборно отново и отново, докато накрая напълно бе изгубила всякакво архитектурно единство. Тя бе плътно обградена от малки стари постройки с дървено скеле, разделени от дълбока уличка.
Вилата: целта на последната статия на Бил. Мястото, което според него бе главният източник на жертвоприношенията на животни в града. Тя го гледаше със смесица от боязън и интерес. Голямата постройка в сърцето му изглеждаше почти толкова стара, колкото самия Манхатън Пърчъс: в голяма степен разрушен, отчасти тухлен, отчасти построен от шоколадови на цвят греди, ниски, грубо заострени върхове, издигащи се зад масивен покрив. Докато по-ниските прозорци бяха зазидани с тухли, напуканите стъкла на горните етажи проблясваха с бледа жълта светлина, която — тя бе напълно сигурна — можеше да идва само от свещи. Мястото изглеждаше сънливо на сребристата лунна светлина, като от време навреме потъваше в по-дълбок мрак, когато по небето преминеше облак.
Докато стоеше, загледана в мигащите светлини, тя осъзна лудостта на стореното от нея. Защо всъщност беше дошла — да се взира в някаква група от къщи? Какво се надяваше да постигне сама? Какво я бе накарало да смята, че
Вилата остана обгърната в тишина и когато студеният нощен бриз раздвижи листата около нея.
Нора потрепери. После — като се загърна по-плътно в сакото си — тя се обърна и започна да си проправя път колкото може по-бързо назад през тъмните дървета към гостоприемните улици на града.
22.
— Странно, тук винаги изглежда сякаш има мъгла — каза Д’Агоста, когато големият Ролс се плъзна по еднопосочната улица, която пресичаше Литъл Гавърнърс Айлънд.
— Трябва да е от блатата — промърмори Пендъргаст.
Д’Агоста погледна през прозореца. В тъмнината наистина се простираха блата, отделяха миазмичните си изпарения, които се носеха сред тръстиките и стръковете папур на фона на издигащия се някак нелепо нощен силует на Манхатън. Отминаха група изсъхнали дървета и стигнаха до желязна врата с бронзова табелка.
Колата намали до малката будка на пазача и от нея изскочи униформен мъж.
— Добър вечер, господин Пендъргаст — поздрави мъжът, очевидно изобщо не беше изненадан от късния час. — Дошли сте да посетите госпожица Корнелия?
— Добър вечер и на вас, господин Гот. Да, благодаря. Имаме среща.
Кратко изтракване и вратите започнаха да се отварят.
— Лека нощ — пожела им пазачът.
Проктър прекара колата през нея и те стигнаха до главната къща: огромна сграда с възстановена готическа архитектура, построена от кафяви тухли, изправена като неумолим страж сред тъмни, тежки ели, огънати под тежестта на старите си клони.
Проктър зави към паркинга за посетители. След минута Д’Агоста вече вървеше след един лекар по дългите, облицовани с плочки болнични коридори. „Маунт Мърси“ навремето е била най-големият нюйоркски санаториум за туберкулозни. Сега беше превърната във високоохраняема болница за убийци и други буйстващи престъпници, които не бяха сметнати за виновни поради невменяемост.
— Как е тя? — попита Пендъргаст.
— Все така — дойде ясният отговор.
Към тях се присъединиха двама пазачи и те продължиха по отекващите, облицовани с плочки коридори, докато най-накрая спряха пред метална врата със зарешетен прозорец. Единият мъж отключи вратата и влязоха в малката „спокойна стая“ зад нея. Д’Агоста помнеше стаята от първото си идване тук, с Лора Хейуърд, последния януари. Изглеждаше сякаш преди векове, но помещението не се бе променило ни на йота с пластмасовите си мебели, занитени към пода, и зелените си стени, лишени от картини и каквито и да било декорации.
Двамата служители изчезнаха през една тежка врата в дъното на стаята. Минута или две по-късно Д’Агоста дочу приближаването на лек скърцащ шум и един от пазачите влезе, бутайки пред себе си инвалидна количка. Старата дама бе облечена с викторианска строгост, в дълбок траур, черната й тафтена рокля и черната дантела шумоляха при всяко движение, но Д’Агоста виждаше отдолу белите ремъци.
— Вдигнете воалетката ми — долетя недоволната команда.
Един от служителите направи каквото му бе наредено. Показа се едно невероятно сбръчкано лице, оживено от злоба. Двете малки черни очи, които по някакъв начин напомняха на Д’Агоста за мънистените очи на змия, го накараха да се вгледа в тях внимателно. Тя пусна лека сардонична усмивка, знак, че го е разпознала. След това блестящите очи се спряха върху Пендъргаст.
Агентът направи крачка напред.
— Господин Пендъргаст? — чу се раздразненият глас на доктора. — Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням да спазвате определена дистанция.
При звука на името старата дама се сепна.
— Защо? — извика тя с неочаквано висок глас. — Как си, скъпи ми Диоген? Каква
— Нищо, благодаря ви — каза Пендъргаст със студен глас. — Алойзиъс е, лельо Корнелия, не Диоген.
— Глупости! Ах, ти, Диоген, ах ти лошо момче, не се опитвай да дразниш старата жена. Не мислиш ли, че познавам собствения си племенник?
Пендъргаст се поколеба за момент.
— Никога не бих се шегувал с вас, лельо. Минавахме оттук и решихме да се отбием.
— Колко мило. Да, виждам, че си довел и брат ми Амбъргрис.
Пендъргаст погледна кратко към Д’Агоста, преди да кимне.
— Имам няколко минути, преди да започна да се приготвям за вечерното парти. Знаеш как е с прислугата в наши дни. Трябваше да ги уволня всичките и да се оправям сама.
— Наистина.
Д’Агоста изчака, докато Пендъргаст въвлече леля си в нещо, което изглеждаше като безкраен незначителен разговор. Агентът бавно насочи разговора към неговото собствено детство в Ню Орлиънс.
— Питам се дали си спомняте онова… ъ-ъ-ъ…
— Онази, която изглеждаше като дръжка на метла? Никога не съм я харесвала. Тя ме плашеше. — И леля Корнелия потръпна.
— Беше намерена мъртва един ден, нали?
— Най-неприятно е, когато слугите вдигат скандал вкъщи. А Мари беше най-лошата от всички. Освен, разбира се, онзи
— Бихте ли ми казали какво се случи с мис Мари? Тогава бях само дете.
