Д’Агоста употреби цялата си воля да не спре.
— Виждаш ли, позаинтересувах се малко от това твое гадже — може би трябва да кажа
Д’Агоста заби очи право напред.
— И все пак източниците ми съобщават, че двамата сте близки. Човече, тя наистина направи страхотна кариера. Може някой ден да стане комисар, ако си изиграе картите правилно…
Накрая Д’Агоста спря.
— Нека ви кажа нещо, господин Клайн. Ако си въобразявате, че можете да заплашвате или да упражнявате натиск по някакъв начин върху капитан Хейуърд, грешите жестоко. Ще ви смачка като хлебарка. Но ако тя в безграничното си милосърдие реши да ви пощади — бъдете уверен, че аз няма да го сторя. А сега бихте ли ми показали сейфа, ако обичате?
21.
Нора слезе на станцията на метрото на 207-а улица. Тръгна към северния край на платформата, после изкачи стълбите до нивото на улицата, където се сливаха Бродуей, Ишам и Западна 21-а. Това беше квартал, в който никога досега не бе идвала, най-северният край на Манхатън, и тя се огледа с любопитство. Сградите й напомняха на Харлем: солидни предвоенни многоетажни блокове. Имаше и немалко градски къщи от червеникавокафяв камък. Изглежда обитателите бяха смесица от доминикански работници и напредващи мобилни млади белокожи: смесени магазини, кръчми и салони за маникюр, наблъскани до смрадливи ресторанти и пекарни за пълнозърнести хлябове. В съседство, тя знаеше, беше Дикман хауз: последната холандска колониална ферма, останала в Манхатън. Това бе място, което все се канеше да посети с Бил в някой слънчев следобед през уикенда. Така и не успяха…
Тя отпъди тези мисли от съзнанието си. Провери документите, които бе принтирала по-рано — сателитен изглед на квартала с обозначени улици — ориентира се и тръгна на север и запад, покрай Ишам, изкачвайки височината към Сийман авеню и залязващото слънце.
Пресече широкото, натоварено с коли авеню и продължи по асфалтовата пътека с тенис кортове от лявата й страна и голямо бейзболно игрище отдясно. Спря. Пред нея, отвъд ливадите, се простираше вековна гора. Картата показваше разширение на Индиан роуд, минаващо през северния край на Инууд Хил Парк, и свързано със спретнат малък неотбелязан квартал, в който тя предполагаше, че се намира Вилата. Пътеката беше по-пряка и, както й се струваше, по-безопасна. Тя пресичаше полето и се губеше в тъмен гъсталак от червени дъбове и магнолии, чиито дълги сенки се преплитаха сред скалните шубраци. Листата им блестяха с есенно великолепие, червеникавокафяви и жълти, с пръски от кървавочервено, оформяйки почти непробиваема стена, която я предизвикваше да премине. Беше чувала, че това е последната дива гора в Манхатън и наистина изглеждаше такава.
Нора погледна часовника си: пет и половина. Нощта се спускаше бързо и в есенния въздух се усещаха почти ледени нотки. Тя направи стъпка напред, после отново спря, гледайки несигурно мрачния гъсталак. Досега никога не бе идвала в Инууд Хил Парк — всъщност, не знаеше някой да го е правил — и нямаше представа доколко е безопасно на смрачаване. Не се ли говореше за един бегач, който бе убит тук преди няколко години…?
Челюстта й се стегна. Не беше била целия този път, за да се върне обратно. Все още бе достатъчно светло. Като тръсна глава нетърпеливо, тя тръгна напред към стената от дървета, сякаш предизвиквайки ги да я спрат.
Пътеката изви леко надясно, мина покрай малка полянка, преди да потъне между първите масивни дънери. Вървеше бързо, усещаше сянката на тежките клони да пада върху нея. Пътеката се раздвои, после се раздвои още веднъж, с покарала в асфалтовите пукнатини трева, с нападали листа, а храстите от двете страни сякаш се опитваха да превземат малкото останало място. Тя мина покрай една случайна газена лампа, навярно елегантна на времето, но сега ръждясала и отдавна неизползвана. Редицата от дъбове и магнолии — някои с огромни дънери — бе прекъсвана от време на време от кучешки дрян и гинко. Тук-таме каменистото дефиле се показваше в основата на гората като острие на нож.
Скоро асфалтираната пътека отстъпи място на черен път, който криволичеше между стволовете и катереше цялата височина. През една пролука в дърветата Нора можеше да види стръмен склон, който се спускаше рязко към речен басейн, пълен с тиня и населен от шумни водни птици. Крясъците им я следваха все по-слабо, докато продължаваше да изкачва ветровитата пътека и разбутваше с крака купчините нападали листа.
След петнайсет минути тя спря в края на стара каменна стена, която времето и стихиите не бяха пощадили и сега се ронеше между невъзмутимите вековни дънери. Грохотът на Манхатън беше избледнял до звука на вятъра, стенещ в короните на дърветата. Слънцето беше потънало зад хълма и гневно оранжево зарево къпеше октомврийското небе. Хладината на нощта се спусна и я обгърна с враждебен полъх. Нора почувства, че я побиват тръпки. Плъзна поглед по скупчените около нея дебели стволове, студените скални блокове и коварните дупки, пръснати наоколо. Изглеждаше почти невъзможно на най-градския от всички острови да съществува такава дива гора, простираща се на двеста акра. Знаеше, че наблизо се намираха руините на старото имение Строс. Исидор Строс бил на времето конгресмен и съсобственик на „Мейсис“. След като той и съпругата му загинали на „Титаник“, селската им къща в Инууд Хил Парк постепенно се разрушила. Може би тази останала стена някога е била част от имота.
Пътеката продължи да се движи на запад, отклоняваше се от посоката, в която тя трябваше да върви. Нора погледна сателитната карта на гаснещата светлина и като се поколеба само миг, реши да кара напряко през пущинаците на север. Изостави пътя и започна да се провира през храстите.
Теренът рязко стана стръмен, тук-там се виждаха шелфове гнайс. Тя изкатери дефилето, като се хващаше за жилавите храсти и малките дънери. Пръстите й сега бяха студени и тя горчиво съжали, че не си беше взела ръкавици. Подхлъзна се и падна върху набраздена с рудни жили скала. Изруга и се изправи, изритвайки листата, прехвърли раницата си през рамо и се ослуша. Нямаше никакви звуци на птици или шумолене на катерици, само леките въздишки на вятъра. Въздухът миришеше на мъртви листа и влажна пръст. След няколко минути тя тръгна с бърза крачка, чувствайки се все повече самотно сред тишината на гората.
Това беше лудост. Беше се мръкнало много по-бързо, отколкото мислеше. Светлините на Манхатън бяха удавили последната дрезгавина на залеза, хвърляйки зловещ блясък по небето; черните силуети на полуголите дървета се очертаваха върху тях и придаваха на сцената нереалност като в платно на Магрит3 — светло отгоре, долу тъмно. Напред Нора можа да различи билото, осеяно с призрачни дървета. Тя ускори ход, като отчасти тичаше, отчасти се катереше към него. Добра се до височината и спря за миг да си поеме дъх. На запад минаваше стара ограда от ръждясала мрежа, но тя беше сведена и изкривена, изоставена от немарливост, и Нора скоро откри един хлабав участък, под който се провря. Направи няколко стъпки напред и заобиколи група масивни камъни; после отново спря рязко.
Гледката, която се разкри пред нея, накара дъха й да спре. Пред краката й теренът изчезваше в дълбока урва, каменистите склонове се спускаха към водата долу. Беше стигнала до най-отдалечения край на Манхатън. Далече долу мрачните води на река Харлем заобикаляха на запад Спайтън Дайвъл и се носеха към огромното дефиле на река Хъдзън с цвят на тъмна стомана на гаснещата светлина — необятна водна шир, искряща под изгряващата нащърбена луна. Оттатък Хъдзън високите скали на Джърси Палисейдс стояха черни на фона на последните лъчи на залеза; в средата на местността улица Хенри Хъдзън Паркуей се извиваше над река Харлем по изящен мост на север към Бронкс. Плътен поток от жълти фарове се носеше по нея, хората се прибираха към къщи от работа. Право отсреща през реката се намираше Ривърдейл, почти така плътно заобиколен от дървета, както самият Инууд Хил Парк. А на изток, зад река Харлем, лежаха опушените хълбоци на Бронкс, пронизан от една дузина мостове, заблестели с милион светлини. Пейзажът създаваше объркващ, чудат и великолепен спектакъл на геоложко величие: разпръснати сцени на древното и космополитното, събрани в едно по висш каприз в хода на развитието на града през вековете.
Но Нора остана да се любува само няколко минути. Защото когато погледна отново надолу, на четвърт миля встрани и сто крачки под нея, тя видя — полускрити в гъстите дървета — група мръсни тухлени постройки, в които примигваха светлините на евтини жълти крушки. Намираха се на равно, разположени
