му.
Д’Агоста изчака малко, преди да се одързости да изрече едно кратко:
— Комисар Рокър?
Мъжът се обърна, стиснал ръце зад гърба си. При вида на тъмночервеното му лице, Д’Агоста усети, че му прилошава.
— Каква е тази работа с Клайн? — попита рязко комисарят.
Д’Агоста превъртя бързо лентата назад.
— Ами, сър, свързано е с убийството на Смитбак…
— Знам това — сопна се комисарят. — Имам предвид нескопосания обиск. Изнесли сте целия офис на човека.
Д’Агоста си пое дълбоко дъх.
— Сър, господин Клайн е отправил директни заплахи към Смитбак малко преди неговата смърт, което може да бъде доказано. Той е пръв заподозрян.
— Тогава защо не го обвинихте, че е заплашвал покойника?
— Заплахите бяха много премерени, бяха точно на границата на закона.
Комисарят го изгледа.
— И това е всичко, което имате срещу Клайн? Неопределени заплахи към журналист?
— Не, сър.
Рокър почака, скръстил ръце.
— При обиска открихме колекцията на Клайн от западноафриканско изкуство — изкуство, което може да се свърже пряко с една стара вуду религия. Предмети, подобни на тези, намерени на местопрестъплението и върху трупа на жертвата.
— Подобни? Мислех, че става въпрос за маски.
— Маски, да, но от същата традиция. В момента ги проучва специалист от нюйоркския музей.
Комисарят продължаваше да го гледа с уморените си, зачервени по ръбовете очи. Не му беше присъщо да е толкова безцеремонен.
Рокър най-накрая каза:
— Повтарям: това ли е всичко?
— Той сипеше заплахи, колекционер е на вуду изкуство — мисля, че това е солидно начало.
—
— Сър, моето уважение, но не съм съгласен. — Д’Агоста нямаше намерение да отстъпва. Целият му екип стоеше зад него в тази работа.
— Не разбирате ли, че си имаме работа с един от най-богатите хора в Манхатън, приятел на кмета, филантроп, познат на целия град, стоящ начело на една дузина бордове на „Форчън 500“? Не можете да изнасяте офиса му, без да имате солидна причина!
— Сър, това е само началото. Сигурен съм, че разполагаме с достатъчно аргументи, за да докажем правотата на разследването и възнамерявам да сторя точно това. — Д’Агоста се опита да запази гласа си мек, неутрален, но твърд.
Комисарят го гледаше.
— Нека ви кажа следното: докато не хванете мъжа с димящо дуло в ръце — имам предвид наистина
— Той е мръсник.
— Точно за това лошо отношение говоря, Д’Агоста. Вижте, няма да ви казвам как да водите разследване за убийство, но ви предупреждавам, че следващия път, когато решите да направите нещо такова като това у Клайн, първо трябва добре да си помислите. — Той изгледа хладно Д’Агоста.
— Разбрах, сър. — Д’Агоста каза, каквото трябваше да каже. Нямаше смисъл да предизвиква комисаря повече.
— Не ви изваждам от разследването на убийството на Смитбак. Още не. Но ще ви наблюдавам, Д’Агоста. Не ме правете на глупак.
— Да, сър.
Комисарят махна с ръка презрително, когато се обърна отново към прозореца.
— А сега изчезвайте оттук.
26.
Макар Нюйоркската обществена библиотека да бе затворила преди час и половина, специален агент Пендъргаст имаше изключителни привилегии за влизане и никога не допускаше официалното работно време да му попречи. Той огледа одобрително празните редици от маси в Голямата читалня; кимна на пазача на входа, който бе забил нос в някакъв вестник; след това хлътна в приемния пункт и продължи надолу по стръмните метални стъпала. След като слезе четири етажа надолу, той се озова в подземие с нисък таван, което сякаш продължаваше напред безкрай, изпълнено от пода до тавана с купчини книги върху метални рафтове. Като премина в напречния коридор, той отвори една мръсна сива врата без табелка. Зад нея имаше друго стълбище — тясно и още по-стръмно, — което водеше още по-надолу.
Още три етажа и той се озова в странно и полуразрушено книгохранилище. На слабата светлина купчините древни и разпадащи се книги бяха подпрени една срещу друга, за да не паднат. Масите бяха отрупани с неподвързани книжни тела, бръснарски ножчета, бурканчета с печатарско лепило и други принадлежности на ръкописната хирургия. Навсякъде се виждаха пръснати печатни материали. Цареше напрегната тишина. Застоялият въздух миришеше на прах и разложение.
Пендъргаст остави пакета, който носеше, върху една съседна купчина и прочисти гърлото си.
В продължение на една-две минути никой не наруши тишината. След това — някъде отдалеч, от разстояние, което не можеше да се определи — се чу шум от бързи стъпки. Ставаха все по-силни. И накрая, между две колони от книги, се показа един стар мъж, дребен и плашещо мършав. Върху разрошената му бяла коса мъдреше миньорска каска с лампа.
Мъжът се приближи и свали лампата от главата си.
—
Пендъргаст се поклони леко.
— Интересен аксесоар, Рен — каза той, сочейки каската. — Напълно в духа на модните тенденции на Западна Вирджиния, доколкото разбирам.
Старецът леко се засмя.
— Бях пещерняк. А тук долу в „Антиподите“10 трудно може да се намери крушка, която работи.
Дали Рен беше назначен от управата на библиотеката, или просто бе решил да се премести да живее тук в това дълбоко подземие, никой не знаеше. Онова, което не можеше да бъде обуздано, обаче, бе неговият уникален талант за езотерични търсения.
Рен погледна с жадни очи пакета.
— Какво си ми донесъл днес?
Пендъргаст го вдигна и му го подаде. Старецът разкъса нетърпеливо опаковките и отвътре се показаха три книги.
— Ранното издателство „Аркам Хауз“ — подсмръкна той. — Боя се, че никога не съм проявявал особен интерес към литературата, посветена на свръхестественото.
— Разгледай по-внимателно. Това са най-редките, най-търсените от колекционерите издания.
Рен разгледа книгите една след друга.
— Хм. Сигнален екземпляр на „Аутсайдер“11, с пробната зелена суперобложка. „Винаги настъпва вечер“12… — Той свали обложката, за да види корицата. — С релефно гръбче. И „Злокобната къща“13 от