държави, снабдявайки ги с фалшиви документи, и след това ги продаваха на легалния пазар за изкуство на музеи и колекционери, които не задаваха много въпроси.
Миг по-късно на прага се появи Морин — спретнат, елегантен мъж с идеална подстрижка и лакирани нокти, малки стъпала, напъхани в хубави италиански обувки и грижливо обръсната брада.
— Господин Пендъргаст? Колко очарователно.
Те си стиснаха ръцете.
— Моля, елате с мен — каза мъжът.
Пендъргаст го последва в дълъг салон със стена в готически прозорци, обърнати към Канале Гранде. Както фоайето, и той бе изпълнен с изключителни образци на азиатското изкуство. Морин направи знак и двамата седнаха. Мъжът извади златна табакера от джоба си, отвори я и предложи цигара на Пендъргаст.
— Не, благодаря.
— Ще възразите ли?
— Не, разбира се.
Морин издърпа цигара от табакерата и прехвърли елегантно единия си крак върху другия.
— Е, господин Пендъргаст. С какво мога да ви услужа?
— Имате хубава колекция, доктор Морин.
Морин се усмихна и направи жест около стаята.
— Продавам само за частно предназначение. Ние, както се вижда, не сме отворени за широката публика. От колко време колекционирате? Не съм се натъквал на името ви преди, а смея да твърдя, че познавам повечето в тази област.
— Не съм колекционер.
Ръката на Морин спря, докато палеше цигарата.
— Не сте колекционер? Сигурно съм ви разбрал погрешно, когато говорихме по телефона.
— Не сте ме разбрал погрешно. Излъгах.
Сега ръката замръзна напълно, димът се виеше във въздуха.
— Ще ме извините ли?
— Всъщност съм детектив. Работя частно, проследявам един откраднат предмет.
Дори въздухът в стаята сякаш замръзна.
Морин заговори хладно.
— Понеже признавате, че не сте тук в официалната си роля и понеже сте получили достъп, изтъквайки фалшиви причини, боя се, че този разговор приключи. — Той се изправи. — Приятен ден, господин Пендъргаст. Лавиния ще ви покаже изхода.
Когато се обърна да напусне стаята, Пендъргаст заговори на гърба му.
— Онази кхмерска статуя в ъгъла е от Банти Кхмар в Камбоджа, между другото. Била е открадната само преди два месеца.
Морин спря на средата на пътя си.
— Грешите. Идва от стара швейцарска колекция. Имам документи, които го доказват. С каквито впрочем разполагам за предметите от цялата си колекция.
— Притежавам снимка на точно този експонат на мястото му в храмовата стена.
Морин се провикна:
— Лавиния? Моля те, обади се на полицията и им кажи, че в къщата си имам един тип, който не желае да напусне.
— А тази шестнайсетвековна Шри Чакрасамвара и Ваджраварахи от Непал е била изнесена с фалшиво разрешително. Нищо от този вид не би могло да напусне Непал легално.
— Ще изчакаме ли полицията или вече си тръгвате?
Пендъргаст погледна часовника си.
— Ще се радвам да изчакам. — Той потупа куфарчето си. — Разполагам тук с достатъчно документи, за да подсигуря на Интерпол работа за години напред.
— Не разполагате с нищо. Всичките ми неща са законни и с внимателно проучен произход.
— Като онази чаша капала3, украсена със сребро и злато? Тя е легална — защото това е модерно копие. Или се опитвате да го пробутате като оригинал?
Настъпи тишина. Магичната светлина на Венеция се процеждаше през прозорците и изпълваше великолепния салон със златно сияние.
— Когато полицията дойде, ще бъдете арестуван — каза най-после Морин.
— Да, и без съмнение ще конфискуват съдържанието на куфарчето ми — което, сигурен съм, ще намерят за свръх интересно.
— Вие сте изнудвач.
— Изнудвач? Не търся нищо. Само посочвам факти. Например, онзи дванайсетвековен Вишну със съпругите си4, както се твърди от династията Пала, е също фалшификат. Щеше да ви донесе едно малко състояние, ако беше истински. Жалко, не можете да го продадете.
— Какво, по дяволите, искате?
— Абсолютно нищо.
— Идвате тук, лъжете, заплашвате ме в собствения ми дом — и не искате нищо? Хайде, Пендъргаст. Съмнявате се, че някой от тези предмети е краден? Ако е така, защо не го обсъдим като джентълмени?
— Съмнявам се, че предметът, който търся, е във вашата колекция.
Мъжът попи челото си с копринена кърпичка.
— Щом сте дошли да ме посетите, сигурно имате нещо наум, някаква молба.
— Като например?
— Представа нямам! — изригна гневно мъжът. — Искате пари? Подарък? Всеки иска нещо! Да си тръгне с нещо!
— Ами добре — каза Пендъргаст стеснително. — Щом като настоявате толкова, имам малък тибетски портрет, който бих искал да погледнете.
Морин се обърна рязко, разсипвайки пепелта от цигарата си.
— За бога, това ли е всичко? Ще погледна проклетия ви портрет. Нямаше нужда от всичките тези заплахи.
— Толкова съм доволен да го чуя. Безпокоях се, че няма да искате да съдействате.
—
— Отлично. — Пендъргаст извади портрета, който бе получил от монаха и го подаде на Морин. Мъжът го разви, разгъна чифт очила и си ги сложи, след което го погледна. Миг по-късно свали очилата и го върна на Пендъргаст.
— Модерно. Няма стойност.
— Не съм тук за оценка. Вижте лицето на портрета. Този човек посещавал ли ви е?
Морин се поколеба, взе отново рисунката и се вгледа по от близо. По лицето му премина израз на изненада.
— Защо, да… наистина разпознах мъжа. Кой е нарисувал този портрет? Направен е в идеален танка стил.
— Мъжът е имал нещо за продан, нали?
Морин направи пауза.
— Не работите с този… индивид, предполагам?
— Не. Търся го. Както и предмета, който е откраднал.
— Отпратих ги — него и предмета му.
— Кога тръгна?
Морин стана и направи справка в голям дневник.
— Преди два дни, в два часа. Носеше със себе си кутия. Каза, че бил чувал, че съм дилър на тибетски антики.
— Продаваше ли я?
— Не. Това бе най-странното. Дори не беше отворил кутията. Нарече я Агозиен, термин, който не съм
