Колелото на мрака

чувал — а знам за тибетското изкуство повече от всеки друг жив човек. Щях да го изгоня незабавно, ако кутията не беше истинска и много, много стара — тя беше сама по себе си изключително ценна, покрита с архаично тибетско писмо, което показваше, че е от десети век или още по- рано. Искаше ми се да имам тази кутия и бях много любопитен какво има вътре. Но той не беше продавач. Искаше да влезе в своего рода съдружие с мен. Нуждаеше се от финансиране, така каза. Да създаде някаква странна пътуваща изложба на експоната в кутията, за който твърдеше, че щял да порази света. Мисля, че преобразяване беше думата, която използва. Но категорично отказа да покаже предмета, преди да съм изпълнил неговите условия. Естествено, намерих цялото това предложение за абсурдно.

— Как му отговорихте?

— Опитах се да го склоня да отвори кутията. Трябваше да го видите. Започна да ме заплашва, господин Пендъргаст. Беше луд.

Пендъргаст кимна.

— Как така?

— Започна да се смее безумно и каза, че съм пропуснал шанса на живота си. Каза, че щял да отнесе кутията в Лондон, където познавал един колекционер.

— Шанса на живота? Знаете ли какво е имал предвид?

— Бръщолевеше някакви безсмислици за промяна на света. Pazzesco.

— Знаете ли кой е колекционерът, когото е възнамерявал да посети в Лондон?

— Не спомена име. Но аз познавам повечето от тях. — Той надраска нещо на лист хартия и го подаде на Пендъргаст. — Ето няколко имена, с които може да се започне.

— Защо е дошъл при вас? — попита Пендъргаст.

Морин разпери ръце.

— Защо е дошъл при мен, господин Пендъргаст? Аз съм главният дилър на азиатско изкуство в Италия.

— Да, това е вярно; никой не притежава по-добри образци от вас — защото няма друг, толкова безскрупулен.

— Вие го казвате — вдигна рамене Морин, не без нотка на гордост.

Веригата на вратата иззвъня настоятелно, многократно и се чу блъскане.

— Полиция! — долетя заглушен глас.

— Лавиния? — извика Морин. — Моля те, отпрати полицаите, като им благодариш от мое име. Кажи им, че съм се справил с неприятния тип. — Той се обърна отново към Пендъргаст: — Задоволих ли любопитството ви?

— Да, благодаря.

— Вярвам, че онези документи в куфарчето ви няма да попаднат в погрешните ръце.

Пендъргаст почука по куфарчето и го отвори. Отвътре се изсипаха огромно количество стари вестници.

Морин ги погледна, лицето му почервеня, след което се разтегна във внезапна усмивка.

— Вие сте точно толкова безскрупулен, колкото аз.

— Каквото повикало, такова се обадило.

— Вие съчинихте всичкото това, нали?

Пендъргаст затвори шумно куфарчето.

— Да — освен моя коментар за онзи Вишну. Но съм сигурен, че ще намерите някой богат бизнесмен, който ще е достатъчно глупав да я купи и да й се наслаждава.

— Благодаря. Така възнамерявам. — След което се изправи и поведе Пендъргаст към вратата.

8.

Неотдавнашният дъжд беше направил хлъзгави улиците на Кройдън, неприветливо търговско предградие в южните покрайнини на Лондон. Бе два след полунощ и Алойзиъс Пендъргаст стоеше на ъгъла на „Кайро Ню Роуд“ и „Тамуърт“. По шосе А23 прелитаха коли, един влак профуча по линията Лондон-Саутхемптън. На ъгъла на пресечката се издигаше грозен хотел от времето на седемдесетте, с покрита със сажди и влага циментова фасада. Пендъргаст намести шапката си и стегна марковия си шал, мушна платнената си чанта под мишница и приближи стъклените врати на хотела. Бяха заключени и той натисна звънеца. Миг по-късно в отговор се чу бръмчене и вратата се отключи.

Той пристъпи в ярко осветеното фоайе, което мирише на лук и цигарен дим. Захабени полиестерни килими в синьо и златисто покриваха пода, а стените бяха облепени с миещи се златисти тапети. Из фоайето се носеше „Мюзак“-версия на „Ягодовите поляни“. В единия край чиновник с дълга коса, малко смачкана от едната страна на скалпа, го посрещна начумерено на рецепцията.

— Една стая, ако обичате. — Пендъргаст стоеше с вдигната нагоре яка и по начин, който скриваше по- голямата част от лицето му. Говореше дрезгаво, с мидландски акцент.

— Име?

— Краудър.

Служителят побутна една бланка пред Пендъргаст, който я попълни с фалшиво име и адрес.

— Как ще платите?

Пендъргаст извади пачка английски лири от джоба си и плати в брой.

Мъжът му хвърли бърз поглед.

— Багаж?

— Глупавата авиолиния го е запратила някъде.

Чиновникът му подаде карта за отключване и изчезна отзад, по всяка вероятност се беше върнал да спи. Пендъргаст се насочи към дъното.

Взе асансьор за етажа си — четвъртия, — но не излезе. След като вратата отново се затвори, остана в кабинката, докато тя изчакваше на етажа. Той отвори чантата си, извади малко магнитно устройство за четене на карти, бавно прекара своята през него и разгледа подробно изходната информация, която се появи на малкия екран. След малко набра няколко цифри, бавно прокара картата през четеца и пъхна устройството обратно в чантата си. Натисна копчето за седмия етаж и зачака кабинката да се вдигне.

Вратите се отвориха към коридор, ярко осветен с флуоресцентни тръби. Беше празен, по дължината му се простираше същият килим в синьо и златно, от двете страни се редяха врати. Пендъргаст излезе от асансьора и се насочи бързо към стая 714, после спря и се ослуша. Отвътре беше тихо, с изключено осветление.

Пъхна картата си и вратата се открехна с леко треперене и зелена светлина. Бавно я натисна да се отвори и пристъпи вътре, после я затвори след себе си.

С малко късмет, щеше да открие кутията и да я открадне, без да събуди обитателя. Но беше притеснен. Бе направил малко проучване на Джордан Амброуз. Мъжът произхождаше от семейство от по-висша от средната класа в Боулдър, Колорадо; беше експерт сноубордист, алпинист, караше планински бегач и бе напуснал колеж, за да покори Седемте най-високи върха. Беше постижение, за което претендираха само двеста души в света, изкачване на най-високия връх на всеки от седемте континента, и му беше отнело четири години. След това бе станал високоплатен професионален алпинист, ръководещ екскурзии към Еверест, К2 и Трите сестри. През зимата трупаше пари с изпълнение на екстремни сноубордистки номера за видеокасети, а също така от реклами. Експедицията до Даулагири е била добре организиран и финансиран опит да се превземе неизкачваната западна стена на върха, една от последните в света, изумителна три хиляди и седемстотинметрова отвесна скала от прояден камък и лед, връхлитана от лавини, високи ветрове и температурни разлики от петдесет-шейсет градуса, вариращи между деня и нощта. Трийсет и двама алпинисти вече бяха намерили смъртта си в това начинание и групата на Амброуз щеше да добави още петима фаталисти към списъка. Те дори не бяха изминали половината път към върха.

Това, че Амброуз изобщо бе оцелял, бе нещо изключително. А фактът, че отгоре на това се бе добрал и до манастира, се равняваше направо на чудо.

И после всичко, което той бе направил след идването си в манастира, беше необичайно — като се започнеше с кражбата. Джордан Амброуз не се нуждаеше от пари и до този момент бе показал слаб интерес