Ето защо след обяда седнаха заедно с Уелч, Шарп и госпожа Далбърг — тя бе настояла да участва, — и заедно съставиха план. И сега, докато крачеха по застланите с плюш коридори, водени от Брус, той предприе някои мерки за успокоение, знаейки, че са пуснали плана си в действие.
Малката група премина през палубите и стигна до коридор, който водеше към мостика. Бяха спрени от як гард с воднисти очи и разбъркана прическа.
— Тук сме, за да се срещнем с комодор Кътър — каза Брус, показвайки картата си.
Мъжът я взе и я погледна.
— Мога ли да попитам за какво се отнася, сър?
— За последното убийство. Кажете му, че сме група разтревожени пътници и че искаме да го видим веднага. — След миг колебание добави някак смутено: — Екс капитан, Кралска флота.
— Да, сър. Един момент, сър.
Охранителят забързано се отдалечи, като затвори и заключи вратата след себе си. Брус чакаше нетърпеливо, със скръстени пред гърдите ръце. Минаха пет минути, преди мъжът да се появи.
— Ако обичате насам, сър.
Брус и хората му последваха гарда през люка и влязоха в една много по-различна зона на кораба, с линолеум на пода, боядисани в сиво стени, имитация на дърво, осветена от серия флуоресцентни лампи. Миг по-късно бяха въведени в спартански обзаведена конферентна зала с една-единствена редица прозорци от дясната страна, които гледаха към бурния безкраен океан.
— Моля, седнете. Капитан Мейсън ще е тук всеки момент.
— Помолихме да се срещнем с капитана на кораба — отвърна Брус. — С комодор Кътър.
Охранителят прокара ръка през разрошената си коса.
— Комодорът няма възможност. Съжалявам. Старши помощник-капитан Мейсън е втори в йерархията.
Брус хвърли въпросителен поглед към малката си група.
— Да настояваме ли?
— Боя се, че не е добра идея, сър — каза гардът.
— Е, щом е тъй, ще се срещнем със старши помощника.
Не бяха успели да седнат, когато миг по-късно в рамката на вратата се появи една жена в безукорна униформа, с пъхната под фуражката коса. Щом се окопити от изненадата, че жена заема такъв висок пост, Брус бе впечатлен от спокойното й, сериозно изражение.
— Моля, седнете — покани ги тя, като в същото време се настани на челното място зад масата — още една подробност, която не избегна одобрението му.
Банкерът изложи същността незабавно.
— Капитан Мейсън, ние сме представители на една от най-големите банки във Великобритания, с нас е и клиентка на банката. Както по всяка вероятност знаете, някои от пътниците са започнали да се заключват в каютите си. Тръгнаха приказки за убиец на борда от типа на Джак Изкормвача.
— Осведомена съм.
— Екипажът, в случай, че не сте забелязали, също е изплашен — намеси се Емили Далбърг.
— Отново: осведомени сме за тези проблеми и предприемаме стъпки за справяне със ситуацията.
— Така ли? — вдигна вежди Брус — В такъв случай, капитан Мейсън, мога ли да попитам къде е корабната охрана? До този момент тя беше практически невидима.
Мейсън направи пауза, спирайки поглед върху всеки от тях.
— Ще бъда откровена с вас. Причината да виждате малко охрана е, че тук охраната
— Казвате, че правите всичко, което можете, но защо тогава корабът не направи завой? Ние не виждаме абсолютно никаква възможност, освен да се насочим обратно към пристанището, колкото е възможно по-бързо.
При тези думи капитан Мейсън погледна разтревожено.
— Най-близкото пристанище е Сейнт Джонс, Нюфаундленд, така че ако се отклоним, ще отидем точно там. Но ние няма да се отклоняваме. Продължаваме за Ню Йорк.
Брус беше поразен.
— Защо?
— Заповед на комодор Кътър. Той има свои… добре обмислени причини.
— Които са?
— Точно сега заобикаляме от североизток периферията на Голямата плитчина. Отклоняването към Сейнт Джонс ще ни отведе точно в сърцето й. Второ, отклоняването към Сейнт Джонс ще ни принуди да минем право през Лабрадорското течение по време на юлския сезон на айсбергите, което макар и да не е опасно, ще ни принуди да намалим скоростта си. И най-накрая, отклоняването ще ни спести само един ден. Комодорът смята, че влизането на док в Ню Йорк сити би било по-уместно, предвид… ами, предвид законовите средства, от които може да се нуждаем.
— На борда има маниак — каза Емили Далбърг. — Може да бъде убит и друг човек през този ваш „само един ден“.
— Въпреки всичко, такива са заповедите на капитана.
Брус се изправи.
— В такъв случай настояваме да говорим директно с него.
Капитан Мейсън също стана, за миг маската й на служебно лице се смъкна и Брус зърна измъчено, уморено и нещастно лице.
— Комодорът не може да бъде безпокоен в момента. Много съжалявам.
Брус отново я погледна.
— Ние също съжаляваме. Може да сте сигурна, че отказът на комодора да ни приеме няма да остане без последствия. Сега
Мейсън протегна ръка.
— Не съм бездушна към мнението ви, господин Брус, и ще направя всичко, каквото мога, за да предам на комодора думите ви. Но става въпрос за кораб, който си има капитан, упълномощен да взема решения. Като бивш капитан сигурно ще разберете какво означава това.
Брус игнорира протегнатата й ръка.
— Забравяте нещо. Ние сме не само ваши пътници и клиенти, вие също имате вашите отговорности. Може да се направи нещо и ние сме решили да го направим. — И като даде знак на групата си да го последва, той се завъртя и излезе от помещението.
36.
Свещеник Пол Битърман излезе от асансьора, олюля се и се облегна на блестящите хромови перила. „Британия“ беше попаднала в мъртво вълнение, но това бе само едната част от проблема; Битърман се бореше с комбинацията от прекомерно количество храна, поето на вечеря, и осемте чаши превъзходно шампанско.
Продължавайки да се държи за перилата, той огледа в двете посоки елегантния коридор на Палуба 9, примига и се опита да се ориентира. Вдигна ръка към устните си, за да потисне оригването с вкус на хайвер, трюфели, крем брюле и сухо шампанско. Почеса се лениво. Нещо не изглеждаше както трябва тук.
След минута-две разбра какво е. Вместо да вземе левия асансьор, както обикновено правеше, в алкохолната мъгла, обвила съзнанието му, кой знае защо се беше качил на десния и се бе озовал на обратната страна. Е, това можеше лесно да се оправи. Като си тананикаше под нос, той бръкна в джоба си за входната карта към апартамент 961. Пусна перилата и пое малко несигурно в посоката, която му се струваше правилната, но скоро откри, че номерата на стаите се увеличават в обратната посока.
Той спря; обърна се; този път се оригна без да си дава труд да закрива устата си с ръка и пое назад. Главата му наистина беше необикновено мътна и за да я проясни, се опита да възстанови серията от събития, които го бяха довели — за пръв път през петдесет и тригодишния му живот — до състояние, което