Колелото на мрака

— Схванах — произнесе раздразнено Льосюр. — И сега искате да знаете какво да правите с печалбите му?

— Точно така.

Льосюр се замисли за момент. Всичко опираше до това как комодор Кътър ще реагира, когато тази работа стигне до ушите му — което, разбира се, щеше да стане. Отговорът не беше обнадеждаващ. И когато и Корпорацията научеше, щеше да стане още по-зле. По един или друг начин те трябваше да върнат парите обратно.

Той въздъхна.

— Ако не искаме да имаме проблеми с компанията, трябва да върнете парите обратно.

— Как?

Льосюр извърна умореното си лице.

— Намерете начин.

Трийсет минути по-късно Кемпър вървеше по застлания с плюшен килим коридор на Палуба 12, с Хентоф по петите, чувствайки как се поти неприятно в тъмния си костюм. Той спря пред вратата на апартамент „Тюдор“.

— Сигурен ли сте, че това е подходящото време? — попита Хентоф. — Единайсет часът е.

— Не останах с усещането, че Льосюр иска да изчакаме — отвърна Кемпър. — А вие? — След което се обърна към вратата и почука.

— Влезте! — долетя далечен глас.

Те влязоха и видяха Пендъргаст и младата жена, която пътуваше с него — Констанс Грийн, негова племенница или нещо такова — в салона, на намалено осветление, да седят зад масата с останалата част от изисканата вечеря пред себе си.

— А, господин Кемпър — каза Пендъргаст като се изправи и побутна настрана салатата си от кресон. — И господин Хентоф. Очаквах ви.

— Нима?

— Естествено. Работата ни не е завършена. Заповядайте, седнете.

Кемпър се отпусна с известна несръчност на близкия диван. Хентоф взе един стол, поглеждайки от агент Пендъргаст към Констанс Грийн и после обратно, сякаш се опитваше да схване истинските им взаимоотношения.

— Да ви предложа по чаша порто? — попита Пендъргаст.

— Не, благодаря — отказа Кемпър. След миг на неловка тишина той продължи: — Исках отново да ви благодаря, че се погрижихте за онези картоброячи.

— Пак заповядайте. Приехте ли съвета ми за това как да им противодействате срещу повторно печелене?

— Да, благодаря ви.

— Проработи ли?

— Абсолютно — кимна Хентоф. — Щом в казиното влезе наблюдател, веднага изпращаме коктейлна келнерка да го въвлече в тривиален разговор — като винаги намесва цифри. Това направо ги побърква, но нищо не могат да направят.

— Отлично. — Пендъргаст хвърли въпросителен поглед към Кемпър. — Има ли нещо друго?

Кемпър разтърка слепоочието си.

— Ами, тук възниква въпросът за… парите.

— Да не говорите за онези пари? — И Пендъргаст кимна към бюрото, където, забеляза Кемпър едва сега, стоеше купчина от дебели пликове, овързани с тънки гумени ластичета.

— Ако са от печалбата от казиното, да.

— И възниква въпрос за парите?

— Вие работихте за нас — каза Кемпър, чувствайки неубедителността на довода си, още преди да го е изрекъл. — Печалбата по право принадлежи на работодателя ви.

— Не съм служител на никого — каза Пендъргаст с ледена усмивка. — Освен, разбира се, на федералното правителство.

Кемпър усети мъчителна неловкост под сребристия поглед.

— Господин Кемпър — продължи Пендъргаст, — вие сте наясно, разбира се, че стигнах до тази печалба законно. Броенето на карти, проследяването на разбъркването на картите и останалите техники, които използвах — всички те са законни. Попитайте господин Хентоф. Дори нямаше нужда да тегля от кредитната линия, която ми предложихте.

Кемпър хвърли поглед към Хентоф, който кимна нещастно.

Поредна усмивка.

— Е, в такъв случай: отговорих ли на въпроса ви?

Кемпър си представи как докладва всичко това на Кътър и усети, че гръбнакът му се вдървява.

— Не, господин Пендъргаст. Ние смятаме, че тази печалба е за казиното.

Пендъргаст се приближи до бюрото. Взе един от пликовете, измъкна дебела пачка с банкноти и лениво ги прелисти с палец.

— Мистър Кемпър — произнесе той, обърнат с гръб към него, — обикновено не ми и хрумва да помагам на казино да възстанови парите си срещу комарджии, които прибират парите на банката. Симпатиите ми щяха да са в друга посока. Знаете ли защо ви помогнах?

— За да ни накарате да ви помогнем.

— Само донякъде. Направих го, защото съм сигурен, че на борда има убиец и заради сигурността на пътуващите трябва да го идентифицирам — преди да е убил отново. За съжаление, той все още е с една стъпка пред мен.

Унинието на Кемпър се задълбочи. Никога нямаше да си върне обратно парите, плаването се очертаваше като истинска катастрофа по всички фронтове и щяха да обвинят него.

Пендъргаст се обърна и отново прокара палец през банкнотите.

— Горе главата, господин Кемпър! Вие двамата все още можете да си вземете парите обратно. Готов съм да го направя в замяна на една малка услуга.

Кой знае защо, това изобщо не утеши Кемпър.

— Искам да претърся каютата и сейфа на господин Блекбърн. За тази цел ще ми е нужен магнитен пропуск и трийсет минути, през които да оперирам.

Пауза.

— Мисля, че можем да го уредим.

— Има само една пречка. Блекбърн понастоящем се е укрил в бърлогата си и няма да излезе.

— Защо? Да не се страхува заради убиеца?

Пендъргаст отново се усмихна: лека, иронична усмивка.

— Едва ли, мистър Кемпър. Крие нещо, което трябва да намеря. Ето защо трябва да бъде убеден да излезе.

— Нямате право да ме молите да малтретирам пасажер.

— Да малтретирате? Колко грубо. Един по-елегантен начин да го накарате да се измъкне ще е да включите пожарната аларма за десния борд на Палуба 9.

Кемпър се намръщи.

— Искате от мен да задействам фалшива пожарна тревога? Няма начин.

— Но трябва.

Кемпър се замисли за момент.

— Предполагам, че можем да организираме противопожарно учение.

— Той няма да излезе от апартамента си, ако е просто учение. Само задължителна евакуация е в състояние да го измъкне.

Кемпър прокара ръце през влажната си коса. Господи, той се потеше.

— Може би ще мога да задействам пожарна тревога в този коридор.

Този път заговори Констанс:

— Не, мистър Кемпър — произнесе тя със странен, старомоден акцент. — Ние проучихме въпроса