Колелото на мрака

71.

Льосюр гледаше през предните прозорци на помощния мостик. Със засилването на вятъра дъждът бе намалял и сега мъглата се надигаше, разкривайки от време на време гледка към обхванатото от бурята море. Взираше се толкова напрегнато, че се питаше дали наистина вижда нещо.

И тогава внезапно се появи: „Гренфел“, възникнал от гънките на мъглата, пореше с едрия си нос вълните. Носеше се право към тях.

При появата му всички на мостика си поеха дъх.

— Осемстотин ярда.

„Гренфел“ напредваше. Внезапно кипване на бяла вода от десния борд назад към кърмата отбеляза обръщането на посоката на корабното витло; едновременно с това разпенената вода отляво сигнализира включването на носовите бутала. Червената муцуна на „Гренфел“ започна да се полюлява дясно на борд, когато двата кораба се приближиха един към друг — огромната „Британия“, движейки се много по-бързо от канадския плавателен съд.

— Хванете се! — извика Льосюр, сграбчвайки ръба на навигационното табло.

На маневрата на „Гренфел“ бе почти незабавно отговорено с дълбок грохот във вътрешността на „Британия“. Мейсън беше изключила автопилота и бе реагирала — обезпокоително бързо. Корабът започна да вибрира, разтърсен от грохот като при земетресение, и палубата се наклони.

— Тя изключва стабилизаторите! — извика Льосюр, като се взираше невярващо в таблото за управление. — Исусе! Завъртя кърмовите електродвигатели на деветдесет градуса спрямо десния борд!

— Не може да прави подобно нещо! — извика главният механик. — Ще ги откъсне от корпуса!

Льосюр сканира с поглед данните и го обхвана отчаяние, когато разбра какво се опитваше да направи Мейсън.

— Обръща „Британия“ странично… преднамерено… така че „Гренфел“ да ни прободе — каза той. — Ужасяващ, жив образ за част от секундата мина през съзнанието му: „Британия“ не разполагаше с време да се отдалечи. Щеше да е дори по-лошо. „Гренфел“ щеше да ги блъсне под ъгъл от 45 градуса, прерязвайки диагонално главния сектор с каюти и обществени пространства. Щеше да е поголовна сеч, касапница.

Внезапно му се изясни, че Мейсън е замислила предварително тази противомярка много грижливо. Щеше да е толкова ефикасна, колкото и ако се блъснеха в Кериън Рокс. Опортюнистка по природа, тя се възползваше от всяка изпречила й се възможност.

— „Гренфел“! — извика Льосюр, прекъсвайки тишината в радиостанцията. — Дай назад второто витло! Обърни буталата на носа! Тя завива към вас!

— Прието — долетя спокойният глас на капитана.

„Гренфел“ реагира незабавно и водата се разпени и обля целия корпус. Корабът сякаш се поколеба, когато витлата забавиха тромавото си въртене и скоростта, с която се движеха напред, намаля.

Под тях свистящото, стържещо люлеене се засили, когато Мейсън отви въртящите кърмови витла докрай, 43 000 киловатова сила под ъгъл от 90 градуса, приложена в посока към кораба. Ненормална маневра. Без стабилизаторите и подпомогната от една вълна по траверса31 „Британия“ се отклони от курса, като се наклони още повече: пет градуса, десет градуса, петнайсет градуса от вертикалата, много повече от всичко, което са можели да си представят конструкторите й в най-лошите си кошмари. Навигационните инструменти, чашите за кафе и другите свободни предмети на помощния мостик се плъзнаха и се разбиха на пода, мъжете се хванаха кой за каквото успее, за да не паднат.

— Откачената кучка потапя палубата под вода! — извика Холси, докато се опитваше да остане прав.

Вибрациите се увеличиха до бучене, когато левият борд на лайнера хлътна в океана и по-ниската горна палуба се оказа под ватерлинията. Вълните бушуваха, блъскаха надпалубните съоръжения, обливайки по- ниските каюти и балкони. Льосюр чуваше неясно звука от падащи чаши, глухите шумове на нещо, което се чупи и се търкаля. Можеше само да си представи ужаса и хаоса сред пътниците, когато те и всичко, намиращо се в каютите им, започва да се люлее и полита на една страна.

Целият мостик се тресеше бясно от усилието върху двигателите, прозорците дрънчаха, самият скелет на кораба стенеше от възмущение. „Гренфел“ се възправи, приближавайки се бързо, докато „Британия“ се отклони наляво, но Льосюр видя, че вече е твърде късно. „Британия“, със своята удивителна маневреност, бе обърнала кърмовата си част към патрулния кораб и той щеше да ги удари в средата на корпуса — 2 500 тона щяха да се сблъскат със 165 000 тона при комбинирана скорост от четиридесет и пет мили в час. Щеше да ги удари диагонално, като копие, пронизващо марлин.

Той започна да се моли.

72.

Емили Далбърг спря в коридора, водещ от лявата палуба към спасителните лодки, като сдържаше дъха си. Зад себе си чуваше виковете и крясъците на тълпата, смесени с бученето на вятъра и водата, което се носеше през отворените люкове. У мнозина се бе родила идеята да отидат към спасителните лодки и една шумна група от пътници притича покрай нея в паника, без да й обръщат внимание.

Далбърг бе видяла достатъчно, за да знае, че всеки опит да се използват спасителните лодки при тази скорост би се равнявал на самоубийство. Беше го видяла за себе си. Сега имаше за задача да предаде тази критична информация на помощния мостик. Гевин Брус и Нилс Уелч бяха пожертвали живота си, за да им дадат тази информация и тя бе решена да я съобщи.

Тръгна отново, като се опитваше да се ориентира, когато един едър мъж изпълни коридора; беше със зачервено лице и опулени очи и крещеше:

— Към спасителните лодки!

Тя се опита да се дръпне, но движението й не бе достатъчно бързо; той я хвана и я запрати към килима на пода, а когато се изправи на крака, той вече не се виждаше.

Емили Далбърг се притисна към стената, пое си дъх, и опитвайки се да се държи по-надалеч от паникьосаната тълпа, тръгна към палубата със спасителните лодки. Удиви се колко много хора са склонни към най-гротескни проявления на егоизъм — дори, а може би най-вече, привилегированите. Екипажът и дежурният персонал търчаха с ужасени викове наоколо и се блъскаха. Не можа да не си помисли за контраста с достойния, изпълнен със самоконтрол край на пътниците на борда на „Титаник“. Светът определено се беше променил.

Когато се съвзе, продължи надолу по коридора, без да се отдалечава от стената. Помощният мостик беше на срещуположния край на кораба, непосредствено под главния мостик — Палуба 13 или 14, спомни си тя. В момента се намираше на Полупалуба 7, а това означаваше, че трябва да се изкачи нагоре.

Мина покрай опразнените кафенета и магазини, следвайки табелките, сочещи към Големия Атриум — откъдето щеше да се ориентира по-добре. След няколко минути мина под свода и достигна до полукръглия парапет, обгръщайки с поглед огромното шестоъгълно пространство. Дори в този възможно най-напрегнат момент не можа да не се възхити: висок осем нива, с остъклени асансьори, които се движеха от двете страни, украсени с безброй малки балкончета и парапети, отрупани с пасифлора.

Тя хвана перилата и очите й обходиха отгоре до долу Атриума. Гледката беше зашеметяваща. „Кингс Армс“ — елегантният ресторант, намиращ се пет нива по-долу, бе направо неузнаваем. Преобърнати маси, прибори, полуизядена храна, стъпкани цветя и изпочупени чаши бяха осеяли пода. Сякаш беше минало торнадо. Хората бяха навсякъде — някои минаваха на бегом през Атриума, други се стрелкаха безцелно. Виковете и писъците се процеждаха отдолу и стигаха чак дотук.

Остъклените асансьори продължаваха все още да работят и тя се насочи към най-близкия. В момента, в който тръгна, силно боботене изпълни огромното пространство: тътен, примесен с боботене от дълбоките недра на самия кораб.

Точно тогава Атриумът започна да се накланя.

Първоначално тя си помисли, че си въобразява. Но не: когато погледна големия полилей, видя, че се е килнал на една страна. Когато грохотът продължи да се увеличава, полилеят завибрира, задрънча и зазвъня лудешки. Далбърг бързо се върна под закрилата на свода, когато парчета полиран кристал полетяха като