градушка надолу, обсипвайки масите, столовете и перилата.
„Господи“, помисли си тя. „Какво става?“
Ъгълът на наклона стана по-остър и тя се хвана за месинговите перила, закрепени към колона от едната страна на свода. Столовете и масите в ресторанта долу със скърцащ звук започнаха да се плъзгат отначало бавно, а след това по-бързо. Няколко мига по-късно се чу трошене от стъкла, когато стената с бутилки в елегантния бар, отстрани на ресторанта, рухна.
Тя се долепи до перилата, не можеше да откъсне очи от онова, което се случваше. Големият роял „Стейнуей“ в центъра на Атриума се раздвижи, краката му се плъзнаха и той се наклони неудържимо към огромния макет на „Британия“, който се разби на стотици парчета върху мраморния под.
Сякаш корабът бе стиснат като в менгеме от великан и въпреки стенещите, протестиращи двигатели — наклонен на едната си страна. Далбърг продължаваше да стиска металните перила, когато наклонът се увеличи и положението стана още по-лошо — столове, вази, маси, покривки, чинии, камери, обувки, чанти започнаха да падат от горните балкони и да се приземяват край нея с трясък. Над глъчката и писъците до слуха й стигна един особено висок вик някъде отгоре; миг по-късно ниска, набита жена с накъдрена руса коса и облечена в началническа униформа, прелетя над един от балконите отгоре и се сгромоляса върху възмутените клавиши на рояла, предизвиквайки странна симфония от звуци.
Със скърцане на метал най-близкият асансьор до нея потръпна в отвесния си корпус и после с пукот на стъкло, което премина през целия Атриум, цялата кабина изведнъж се пръсна и започна да пада в бавно движение като блестяща стъклена завеса. Останалата част на асансьора, който сега не бе нищо повече от една метална рамка, се измъкна от шахтата и се залюля на стоманения си кабел. Тя видя двама души в него, които крещяха неистово, стиснали здраво месинговите пръчки вътре в кабината. Очите й се разшириха от ужас, когато скелетът на асансьора се залюля бясно над огромното вътрешно пространство на Атриума, а след това се блъсна в редицата балкони отсреща. Хората вътре полетяха във въздуха и започнаха да падат надолу, докато най-накрая изчезнаха в бъркотията от мебели и вещи, скупчена до най-ниската стена на „Кингс Армс“.
Далбърг не изпускаше месинговите пръчки; подът под нея продължи да се накланя. Внезапно отдолу изригна нов звук — силен като звук от мощен водопад, съпроводен от струя студен, солен въздух, толкова силна, че без малко да я издуха; след това най-ниската част на Атриума бе заляна от бяла вода и сякаш завря, огромна вълна се разби, превръщайки се във водни пръски при сблъсъка си с мебели, съдове и съборени тела. В този миг над главата й огромният полилей се откъсна заедно с парчета мазилка; блестящата купчина полетя, блъсна се в парапета точно срещу нея, после се завъртя странично на Атриума, пръскайки хиляди искрящи кристалчета като пулверизиран лед.
Студената, безжизнена миризма на океана изпълни ноздрите й. Бавно, сякаш наблюдаваше някъде отдалече, тя започна да осъзнава, че въпреки ужасните разрушения около нея, корабът изглежда не потъваше; най-малкото — все още не. Той пореше вълните. Двигателите продължаваха да тътнат, корабът продължаваше да се носи напред.
Далбърг събра мислите си, опитвайки се да се абстрахира от звуците на трошащото се стъкло, на водата, която ревеше и писъците. Колкото и да искаше, нямаше нищо, с което да може да помогне. Това, което
73.
Специален агент Пендъргаст гледаше странното творение от мъгла и тъмнина, което го обгърна. Едновременно с това усети, че каютата потреперва и се накланя; дълбока и мощна вибрация се надигна отдолу. Нещо ставаше на кораба. Той политна назад, прекатури се върху едно кресло и се блъсна в шкаф за книги. Когато корабът се наклони още, до слуха му достигнаха недвусмислените звуци на разрушение и отчаяние: писъци и викове, трошене, чупене, дълбок грохот на вода. Книгите от лавиците се разлетяха около него и каютата се килна под ужасен ъгъл.
Той изхвърли всичко от съзнанието си, фокусирайки се върху нещото — най-странното нещо. В оживелия дим призракът едва се виждаше: въртящи се червени очи, озъбена усмивка, ръце с огромни нокти, които се протягаха да го обгърнат, изражение на нужда и силен глад.
Няколко неща прекосиха мигновено съзнанието му. Знаеше какво е това, както знаеше и кой го е сътворил и защо. Знаеше, че сега е изправен пред битка не само за своя живот, но и за душата си. Той се стегна мислено, когато нещото го хвана в лепкава прегръдка, смазвайки сетивата му с всепроникващата миризма на пара, на влажно мазе, хлъзгави насекоми и отпуснати тела.
Пендъргаст почувства изведнъж спокойствието, което го залива — равнодушното, освобождаващо спокойствие, което съвсем наскоро бе открил. Обхвана го изненада; имаше малко време да се подготви; но можеше да се включи в изключителната психологическа сила, която Агозиенът беше освободил в съзнанието му и с това да излезе победител. Тази битка щеше да бъде тест за тези сили, бойно кръщение.
Нещото правеше опит да влезе в съзнанието му, като опипваше с влажните си пипала на воля, на чисто удоволствие. Той изпразни съзнанието си. Нямаше да му даде опора, нищо, за което да се захване. С отнемаща дъха скорост приведе ума си първо в състояние на
Той смътно усещаше как то претърсва празнотата, носейки се през нея със злотворен дух и очи, мъждукащи като огънчета на цигари. Рееше се, опитваше се да се закрепи, подобно на сухоземно животно, попаднало в бездънен океан. Вече бе победено.
Търсенето престана и изведнъж светкавично създанието го обви с мазните си пипала, забивайки нокти право в ума на Пендъргаст.
Пендъргаст бе пронизан от болка, но веднага отвърна на удара. Бе решил да отвърне на огъня с огън, създавайки непроницаема умствена бариера. Реши да се защити с чист умствен шум, оглушителен и непроницаем.
В тъмната празнота свика стотина от най-великите философи и ги накара да разговарят. Парменид с Декарт, Хераклит с Кант, Сократ — с Ницше. Отведнъж въздухът се изпълни със спорове: за природата и съзнанието, за свободата и чистия ум, за истината и божествеността на числата. Оглушителна буря от умствени шумове. Като едва дишаше, Пендъргаст задържа тази сцена в ума си с огромно усилие на волята.
През морето от диалози премина вълна, както водна капка разлюлява повърхността на тъмно езеро. В центъра се оформи средище от тишина, подобно на окото на буря. Димният дух се промъкна през дупката, като се приближаваше неотклонно.
Пендъргаст незабавно разпусна събранието и освободи ума си от философите. С голямо усилие отново изчисти съзнанието си от всяка мисъл. Ако чисто рационалният подход не вършеше работа, трябваше да опита нещо по-абстрактно.
С голяма бързина той подреди в ума си хилядата най-известни картини на западното изкуство. Последователно и неотклонно, в хронологичен ред, той им позволи да запълнят целия екран на съзнанието си. Позволи техните цветове, стил, символи, скрити значения, открития и неявни алегории, да залеят съзнанието му като река. Ето „Маеста“ на Дучио, „Раждането на Венера“ на Ботичели, „Светата Троица“ на Мазачо, „Украсяването“ на Фабриано, „Годежът на Арнолфини“ от Ван Айк. Те се появяваха пак и пак в кръгозора на душата му, като подавяха всяка мисъл със своята сложност, с непосилната си красота. Той продължаваше да разглежда все по-бързо и по-бързо, докато приближи настоящето: Русо, Кандински и Марин. После се върна и започна от началото, като се движеше в потока от образи все по-бързо, докато всичко се превърна в размазан поток от цветове и форми, като задържаше все повече образи в ума си с нарастваща сложност и не оставяше място на демона, за което да се захване…
Размазаните цветове се поколебаха и започнаха да се стапят. Новопоявила се тъмна тулпа започна да
