се движи в калейдоскопа от образи, като засмукваше всичко с приближаването си към ума му.
Пендъргаст наблюдаваше това приближаване, замръзнал подобно на мишка под погледа на змия. С голямо усилие отново освободи мислите си. Забеляза, че сърцето му бие все по-бързо. Чувстваше как съществото се опитва да проникне до самата му същност, до неговата душа. Алчност като огън се излъчваше от това същество. Съзнанието за това породи чувство за паника у Пендъргаст, което сгърчи краищата на съзнанието му.
Битката беше много по-жестока, отколкото си бе представял преди. Ясно беше, че който и да е друг, невъоръжен с неговия умствен арсенал, щеше да се е поддал на чудовището отдавна, и то без борба.
То дойде още по-близо. На границата на отчаянието, Пендъргаст се върна в областта на чистата логика, като пусна в ума си поток от чиста математика, във все по-сгърчващата се умствена картина. Чуждата форма се промъкна през тази защита по-бързо от всякога. Дотук бе устояла на всяка защита, която опита. А може би наистина бе непобедима?…
Внезапно го изпълни съзнанието за пълния мащаб на опасността, на която беше изложен. Атаката бе не просто душевна, но и физическа. Усети как мускулите му се гърчат неконтролируемо. Усети собственото си сърцебиене; видя как ръцете му се свиват и отпускат. Гледката беше ужасяваща — напомняше на гротесков средновековен портрет на човек, обладан от дявола. Дисоциацията с тялото му се засили и той все повече се отдалечаваше от състоянието
Пред очите му се издигна старата семейна къща на „Дофин стрийт“, мястото, което досега винаги бе предлагало убежище в миналото. Той тичаше натам с отчайваща скорост. Прекоси двора на един дъх, прескочи стълбите с един скок. И се озова вътре, дишайки изтощено, като дърпаше конвулсивно резета и ключалки.
Обърна се с гръб към вратата и диво се заоглежда. Къщата „Мезон дьо ла Рошноар“ бе нащрек в тишината. Накрая на сенчестото антре се виждаше част от голямото фоайе с ненадминатата колекция от антики и витото стълбище към горния етаж. Още по-нататък сред сенките бе библиотеката с няколко хиляди тома, подвързани в кожа, почиващи под тънката мантия на праха. Започна да го изпълва спокойствие. За момент усещаше единствено примитивния ужас на преследвания.
Той се спусна през трапезарията към фоайето, като се заставяше да не се оглежда. Стигайки там, внезапно спря и се огледа къде да се скрие.
Изотзад дойде повей, студен влажен въздух.
Погледът му се спря на вратата с арка, сега превърнала се в едва забележим черен контур в тъмнината на далечната стена. Той знаеше, че от нея тръгва стълбището, което води към мазето и купищата стаи и катакомби, стаени в по-долния му етаж. Там имаше стотици ниши и скрити пасажи, където можеше да се прикрие.
Тръгна бързо към затворената врата, но се спря. Мисълта да се скрие в някакво тъмно, влажно място, чакайки като сгащен плъх нещо неизвестно да го намери, изведнъж му се стори непоносима. С нарастващо отчаяние той се втурна обратно по коридора, водещ към кухнята. Сред успокояващата бъркотия на прашните килери и отдавна напуснати стаи на прислугата, може би щеше да намери къде да се скрие. Но напразно. Той отново се завъртя, не му стигаше въздух. Съществото бе наблизо и се приближаваше все повече.
Без да губи повече време, Пендъргаст се втурна обратно към фоайето. След по-малко от секунда колебание, оглеждайки се безумно в полираните дървени шкафове, проблясващия полилей и тавана, го осени мисълта за единственото възможно убежище, където би бил в безопасност.
Той се затича по витата стълба към втория етаж и мина на един дъх по отекващия коридор. Като достигна отворена врата в левия ъгъл, влезе вътре и затвори след себе си, мълниеносно заключвайки бравата и резето.
Това бе собствената му стая. Макар къщата да бе изгоряла още преди много години, на това място той винаги бе в безопасност. Това бе единственото място в паметта му, защитено така, че никой, дори собственият му брат Диоген, не бе в състояние да проникне там.
В камината танцуваше огън, на масата имаше свещник. Въздухът ухаеше на борово дърво. Той изчака, дишането му бавно се успокои. Самото пребиваване в тази топла, отразена светлина го успокояваше. Пулсът му се забави. Като си помислеше, съвсем не тъй отдавна седяха в тази стая с Констанс, медитираха и развиваха нови, неподозирани душевни способности. Бе малко унизително, пък и иронично. Но това нямаше значение. Скоро, съвсем скоро опасността щеше да отмине и той можеше да излезе отново. Действително се беше уплашил, и то доста, при това не без причина. Създанието, което се опитваше да го победи душевно, почти бе успяло да го обладае и физически. Оставаха му минути, преди да предаде живота, спомените, душата си, и всичко, което го определяше като човек, на нещо незнайно. Но то не можеше да проникне тук.
Изведнъж отново усети как повей студен, влажен въздух, наситен с мирис на влажна пръст и хлъзгави насекоми, докосва врата му.
Той извика и се изправи. Нещото вече бе тук, в собствената му стая, като се увиваше около него с червено-черно лице, сгърчено в подобие на усмивка, с неясни сиви ръце, които се извиваха към душата му почти нежно, но завършващи с нокти…
Той се олюля и нещото го нападна мълниеносно, насилвайки духа му по най-ужасяващ начин, обладавайки всеки крайник, изсмуквайки всяка човешка същност от него, докато някаква дълбока същност, толкова дълбока, че той никога не я бе осъзнавал, започна да се издува, откъсва и сгърчва… И със спазъм на чист ужас той проумя, че за него вече не остава надежда — абсолютно никаква.
Констанс сграбчи рафтовете, изпълнена със страх, докато гледаше как Пендъргаст лежи на пода на дневната, мъртвешки неподвижен, обвит в мъгла. Корабът продължаваше да се накланя, около нея се разбиваха вещи, отвън се засилваше грохотът на неспокойни води. Вече на няколко пъти се опитваше да му подаде ръка, но не можеше да се задържи.
Докато наблюдаваше, странното и ужасяващо създание, което бе обвило Пендъргаст като блатни изпарения, започна да се премества и разпада. Надеждата, която я беше напуснала през краткото, ужасяващо бдение, сега отново се върна при нея. Пендъргаст бе победил. Чуждата форма започваше да изчезва. Но сега в нов пристъп на ужас видя как чуждата форма не просто не се разсейваше — сега тя потъваше в тялото на Пендъргаст. Ненадейно дрехите му започнаха да се издуват и гърчат, сякаш изпълнени с безбройни хлебарки. Крайниците му изпаднаха в конвулсия, а тялото му се оживи сякаш от чуждо присъствие. Лицевите му мускули се сгърчиха в спазъм. Очите му се отвориха за момент, взрени в нищото, и в тези бездушни прозорци тя сега видя такива дълбини на ужаса и отчаянието, дълбоки като самата вселена.
Колебанията на Констанс се изпариха. Тя вече знаеше какво трябва да стори.
Стана, проправи си път през стаята и нагоре по странно извитата стълба, и влезе в спалнята на Пендъргаст. Без да обръща внимание на люлеенето на кораба, претърси чекмеджетата едно по едно, докато в ръката й се озова неговият пистолет „Лес Байер“, калибър 45. Тя извади оръжието, дръпна затвора да се увери, че е пълен и махна предпазителя. Добре знаеше как Пендъргаст обичаше да живее, знаеше и как той би искал да умре. Ако нямаше друг начин да му помогне в живота, оставаше да му помогне в смъртта.
С оръжие в ръка, тя излезе от спалнята и държейки се здраво за перилата, се спусна отново в ада на дневната.
74.
Льосюр гледаше как обкования червен нос на „Гренфел“ неумолимо приближава, докато канадският кораб отчаяно въртеше витлата си назад, опитвайки се да избегне курса на „Британия“, а огромният океански лайнер се носи странично към него, подлагайки беззащитния си борд на страшен удар.
