Колелото на мрака

— Ще държим пътниците в каютите им и така ще ги предпазим максимално от удара.

— А после какво? Корабът ще потъне за пет минути!

— После ще ги натоварим и ще спуснем спасителните лодки.

— Но аз току-що чух, че ударът може да дерайлира спасителните лодки! — Льосюр осъзна, че вдишва трескаво и въздухът не му стига. Той се насили да се успокои.

— При двайсет възла ще има по-малки поражения, ударът ще е по-слаб. Поне няколко лодки ще са в готовност и ще могат, да бъдат спуснати във водата. А при по-слаб удар може би ще имаме повече време, преди… да потънем.

— Може би? Това не е достатъчно.

— Това е всичко, с което разполагаме — каза Холси.

Льосюр отново избърса кръвта от окото си и се обърна към шефа на радиовръзките.

— Изпратете съобщение по радиоуредбата. Всички пътници трябва да се приберат в каютите си незабавно — без изключения. Да надянат спасителните съоръжения, намиращи се под леглата им. След което да легнат в леглата си с крака напред, в ембрионална поза, да се покрият с възглавници и одеяла. Ако не могат да стигнат до каютите си, да седнат на най-близкия стол, който открият, и да заемат защитна поза — ръцете, стиснати зад главата, а главата — между коленете.

— Да, сър.

— Веднага след сблъсъка всички да се явят в сборния пункт при спасителните лодки, точно както са били инструктирани в началото. Не трябва да носят нищо със себе си, освен спасителни жилетки. Ясно?

— Да, сър. — Той се обърна към терминала. Миг по-късно се чу сирена и гласът му прозвуча по радиоуредбата.

Льосюр се обърна към Емили Далбърг:

— Предполагам, че това се отнася също така и до вас. По-добре ще е да се приберете в каютата си.

Тя отвърна на погледа му, без да помръдва. След малко кимна кратко.

— Госпожо Далбърг? Благодаря ви.

Жената мълчаливо напусна мостика.

Льосюр видя как люкът се затваря след нея. Хвърли поглед към екрана на локалната телевизионна мрежа, който показваше зърнест образ на румпела. Мейсън продължаваше да стои там, с една ръка на щурвала, другата — леко отпусната върху двата предни клапана на двигателите, поддържайки хединг посредством слабо регулиране към скоростта на витлата.

Льосюр натисна предавателния бутон за интеркома между двата мостика и се наведе:

— Мейсън? Знам, че ме чувате.

Никакъв отговор.

— Наистина ли имате намерение да направите това?

Сякаш в отговор бялата й ръка се премести от клапана към малък, покрит панел. Тя отвори капака, издърпа два лоста, след това се върна към клапаните, натискайки ги напред до отказ.

В отговор от двигателите се чу гърлено боботене.

— Исусе — прошепна Холси, заковал очи в панела на двигателя.

— Тя форсира бензиновите турбини.

Корабът се устреми напред. Обхванат от лошо предчувствие, Льосюр гледаше как индикаторът за скорост започва да пълзи нагоре. Двайсет и два възла. Двайсет и четири. Двайсет и шест.

— Как е възможно? — попита той смаян. — Загубихме половината си тяга.

— Тя товари турбините над допустимото — каза Холси.

— Докъде могат да издържат?

— Не знам. Надхвърлиха вече пет хиляди оборота в минута… — Той се наведе напред и докосна един от циферблатите, сякаш невярващо. — А сега форсира всичките четири двигателя, насочвайки допълнителната мощност към двата останали електромотора.

— Да не би да се кани да ги изгори?

— По дяволите, да. Но не достатъчно скоро.

— Колко ще трае?

— Може да продължи така още… трийсет, четирийсет минути.

Льосюр погледна електронната морска карта. „Британия“ беше достигнала почти трийсет възла и Кериън Рокс се намираха на дванайсет морски мили напред.

— Двайсет и четири минути й стигат — каза той.

75.

Пендъргаст лежеше изтощен. Беше направил едно последно, почти свръхчовешко усилие да се защити, обединявайки всичките новооткрити интелектуални сили, с които Агозиенът го бе удостоил, изтощавайки го в този процес. Но полза нямаше. Тулпата бе потънала до мозъка на костите, в най-дълбоката същност на съзнанието му. Той почувства ужасна отчужденост от себе си, като деперсонализацията при най-лошия вид пристъп на паника. Едно вражеско същество неумолимо и непреклонно го поглъщаше… и като човек, парализиран в нощен кошмар, той бе неспособен да се съпротивлява. Беше психическа агония, далеч по- лоша и от най-ужасното физическо изтезание.

Той му се противи в продължение на един дълъг, неподдаващ се на описание, момент. И тогава съвсем неочаквано го връхлетя благословена тъмнина.

Нямаше представа колко дълго е лежал — неспособен да мисли, неспособен да помръдне. А после отвъд тъмнината долетя глас. Глас, който той познаваше.

— Не мислиш ли, че е време да поговорим? — попита гласът.

Бавно, колебливо Пендъргаст отвори очи. Установи, че се намира в малко, тъмно място с нисък, наклонен покрив. От едната страна имаше измазана с хоросан стена, покрита с детски карти на скрити съкровища, и надраскани имитации на известни картини с цветни моливи и пастели; от другата — портал с ромбоидни прозорци. Слаба следобедна светлина се процеждаше през прозорците, разкривайки неясни прашинки, които танцуваха лениво във въздуха и придаваха на скривалището неземната светлина на подводна пещера. В ъглите лежаха натрупани книги от Хауърд Пайл, Артър Ренсъм и Бут Таркингтън. Миришеше приятно на старо дърво и на лак за под.

Срещу него седеше брат му, Диоген Пендъргаст. Крайниците му тънеха в дълбока сянка, но светлината разкриваше острите контури на лицето му. Двете му очи бяха все още лешникови… каквито бяха преди Събитието.

Това бе тяхното скривалище, малката стая, която бяха приспособили под дървеното стълбище в старата къща: онази, която наричаха „Платоновата пещера“. Създаването й бе едно от последните неща, които двамата бяха направили заедно, преди настъпването на лошите времена.

Пендъргаст гледаше брат си.

— Ти си мъртъв.

— Мъртъв. — Диоген търкулна думата върху езика си, сякаш я опитваше на вкус. — Може би. А може би не. Но аз винаги ще бъда жив в съзнанието ти. И в тази къща.

Това бе във висша степен неочаквано. Пендъргаст помълча за миг, за да изследва собствените си усещания. Осъзна, че ужасната, пронизваща и опипваща болка от тулпата го е напуснала, поне за момента. Не чувстваше нищо: не изпитваше изненада, не изпитваше дори чувство за нереалност. Намираше се, предположи той, в някаква неподозирана, бездънно дълбока ниша на собственото си подсъзнание.

— Попаднал си в ужасно затруднение — продължи брат му. — Може би в по-ужасно, отколкото съм те виждал някога. Разочарован съм да призная, че този път това не е нещо от моя репертоар. И затова те питам отново: не мислиш ли, че е време да поговорим?

— Не мота да го разбера — каза Пендъргаст.

— Точно така.

— Освен това то не може да бъде убито.

— Истина е. То ще си тръгне едва тогава, когато мисията му бъде изпълнена. Но това не означава, че не