Колелото на мрака

изпадналата в безсъзнание Мария; после излезе през вратата на апартамента; и потъна в неизвестното.

76.

Льосюр стоеше на помощния мостик и гледаше през прозорците. Носът на кораба пореше тежките вълни с висока скорост, корпусът се тресеше; зелените води обливаха бака. Мъглата се беше вдигнала, дъждът — почти спрял, и видимостта се беше повишила почти на миля.

Никой не говореше. Льосюр беше изтормозил мозъка си да търси изход. Но такъв нямаше. Единственото, което можеха да направят, бе да наблюдават електрониката, над която нямаха никакъв контрол. Електронната карта показваше, че Кериън Рокс са на две морски мили пред тях. Льосюр усети, че по лицето му се стичат пот и кръв и очите му започват да смъдят.

— Предполагаемо време на достигане на Кериън Рокс — след четири минути — съобщи третият капитан.

Наблюдателят стоеше пред прозореца с вдигнат бинокъл и побелели от стискане кокалчета на пръстите. Льосюр се запита защо за мъжа бе толкова важно да гледа как скалите се приближават — не съществуваше нищо, което би могло да се направи. Абсолютно нищо.

Кемпър сложи ръка на рамото му.

— Сър, мисля, че трябва да дадете инструкции на персонала на мостика да заеме защитна позиция с оглед… с оглед предстоящия сблъсък.

Льосюр кимна и усети пристъп на гадене. Обърна се и направи знак за внимание.

— Офицерите и персонала на мостика — каза той. — Всички да легнат на пода в ембрионална поза, с глава между ръцете. Сблъсъкът няма да е кратък. Не ставайте, докато корабът е на ход.

Наблюдателят попита:

— Аз също ли, сър?

— Вие също.

Мъжете неохотно се подчиниха, легнаха на пода и заеха защитни позиции.

— Сър? — обърна се Кемпър към Льосюр. — Не мога да позволя капитанът да бъде ранен в критичния момент.

— Само минутка.

Льосюр хвърли последен поглед към мониторите. Мейсън продължаваше да изглежда спокойна, сякаш им предстоеше най-рутинна маневра — с една ръка, отпусната небрежно на румпела, а с другата нагласяше кичур коса, който се бе измъкнал от фуражката й.

С ъгълчето на окото си той хвана нещо зад прозореца на мостика.

Точно на миля срещу тях видя цветно петно, което изплува от мъглата и се превърна в нащърбена бяла линия под неясния хоризонт. Мигновено разбра, че е силното мъртво вълнение, чиито вълни се разбиваха в периферията на Кериън Рокс. Гледаше едновременно ужасен и омагьосан как бялата линия се превръща в яростна шир от дълги пенести вълни, които се пенеха над външните рифове, избухваха над скалите и изпращаха нагоре високи гейзери. А отвъд разпенената бяла вода се виждаха редица скали, които се мержелееха като черните, разрушени кули на някой мрачен замък от дълбините.

През всичките му години по море това бе най-ужасяващата гледка, която бе виждал.

— Легнете долу, сър! — извика Кемпър от мястото си на пода.

Но Льосюр не можеше да го направи. Не можеше да откъсне очите си от възправящия се срещу тях край. Единици бяха човешките същества, надникнали в самия ад — и според него този котел с бълбукаща вода и назъбени скали беше адът, истинският ад, далеч по-лош от пламъци и сяра. Студен, черен, воден ад.

Кого залъгваха? Никой не можеше да се спаси — никой.

„Моля те, Господи, нека само да свърши бързо.“

В този момент очите му забелязаха движение върху мониторите на локалната телевизионна система. Мейсън също беше видяла скалите. Беше се навела напред нетърпеливо, сякаш подтикваше кораба напред със самата сила на волята си, жадуваща да го вкара във водния му гроб. Но тогава се случи нещо странно: тя подскочи и се обърна, загледана в нещо, което бе вън от обсега на мониторите. После се дръпна назад, отдалечи се от румпела, а върху лицето й се изписа върховен ужас. Движението й я извади от обсега на камерата и в продължение на един момент не се случи нищо. После се чу странно пропукване на статично електричество върху екрана, почти като облак дим, който пресече образа в посоката, в която бе отстъпила Мейсън. Льосюр удари монитора, предполагайки, че във видеовръзката има проблем. Но радиослушалките му, настроени на честотите на мостика, предадоха смразяващ писък. Беше на Мейсън. Тя се появи отново, като залитна напред. Облакът — то беше наистина като пушек — се уви около нея и тя го вдишваше и издишваше, като забиваше нокти в гърдите си, в гърлото. Фуражката се изхлузи от главата й и косата й се разпиля в безпорядък, мятайки се напред-назад. Крайниците й се извиха в странни, конвулсивни спазми, сякаш се бореше със собственото си тяло. С тръпка на ужас Льосюр си помисли, че прилича на марионетка, бореща се срещу направляващ я кукловод. Като продължи да се гърчи със същите конвулсивни движения, Мейсън се приближи към контролния панел. Обвитите й в пушек крайници се тресяха. Тогава Льосюр видя протегнатата й напред ръка — противно на волята й, както си личеше — как натиска един бутон. Облакът изглежда бе потънал по-дълбоко в нея, спускайки се надолу през гърлото й, докато тя дращеше във въздуха с агонизиращи ръце и крака. После падна на колене, в карикатурна поза за молитва; падна с вик на пода, вън от обсега на камерата.

В продължение на секунда Льосюр стоеше без да помръдва, забил очи в екрана, поразен и невярващ. После взе радиостанцията, настроена на честотите на гардовете, позиционирани извън мостика.

— Льосюр към охраната на мостика: какво, по дяволите, става там?

— Не знам, сър — дойде отговорът. — Но код три беше отменен. И секретните ключалки към мостика току-що се отключиха.

— Какво чакате тогава, мамка му? — изкрещя той. — Влезте вътре и обърнете ляво на борд, ляво на борд, кучи сине, веднага, веднага, веднага.

77.

Емили Далбърг бе напуснала помощния мостик и както й бе наредено, се връщаше в каютата си. Корабът продължаваше напред с пълна скорост. Тя се спусна по стъпалата до Палуба 9 и тръгна по коридора, но не се сдържа и се приближи към балкона, който гледаше от най-високото ниво на Атриума.

Тя спря, поразена от гледката, която срещнаха очите й. Водата се беше оттекла към най-ниските палуби, оставяйки хаос от просмукани с вода и изпочупени мебели, водорасли, дървени плотове, скъсани килими, счупени стъкла и тук-там — по някое неподвижно тяло. Мястото смърдеше на морска вода.

Емили Далбърг знаеше, че трябва да се прибере в каютата си и да се приготви за сблъсъка. Беше чула разговорите на помощния мостик, както и съобщението по радиоуредбата. Но си помисли, че каютата й тук, на Палуба 9, може и да не е подходящото място за това. Хрумна й, че ще е по-добре да е на някоя по-ниска открита палуба, близо до кърмата, където ще е по-далече от точката на удара и може би ще може да скочи в морето по-късно. Това беше, разбира се, трогателна надежда, но най-малкото рискът й изглеждаше по- малък, отколкото в каюта на сто и двайсет стъпки над водата.

Тя се спусна по стъпалата надолу, после мина през свода и започна да си проправя път към кърмата между мокрите останки, разхвърляни по пода на Големия Атриум. Изисканите тапети на ресторанта „Кингс Армс“ бяха изцапани и потъмнели и линията с кафявите водорасли показваше до каква височина се беше качила водата. Тя мина покрай събореното пиано, когато забеляза да се подава изпод него единия му счупен крак.

С изпокрилите се по каютите си пътници корабът изглеждаше странно пуст и призрачен. Наблизо се чу звук — сподавено ридание, — и когато се обърна, тя видя измокрено до кости момче на може би единадесет години, без риза, което пълзеше сред разпилените боклуци. Сърцето й се изпълни с жал.

Тя отиде при него.