— … В момента полицията разпитва Джордж Каплан, известен гемолог, който трябваше да изследва „Сърцето на Луцифер“ в сградата на застрахователна компания „Уърлд“, но на път за там е бил временно похитен близо до жилището си в Манхатън. Осведомени източници съобщават, че крадецът е използвал неговата самоличност, за да получи достъп до диаманта. От полицията вярват, че е възможно той все още да се крие в сградата на „Уърлд“, където текат усилени проверки…
Пендъргаст се наведе напред и изключи радиото.
— Откъде си сигурен, че Диоген ще слуша новините? — попита Д’Агоста.
— Ще ги слуша. За първи път е объркан. Не успя да вземе диаманта. Ще бъде в агония, на ръба — ще слуша, ще чака и ще мисли. И веднъж щом научи какво е станало, ще бъде принуден да стори единственото възможно.
— Искаш да кажеш, ще бъде наясно кой го е откраднал.
— Абсолютно. До какво друго заключение би могъл да стигне? — Пендъргаст се усмихна невесело. — Ще разбере. И след като няма друг начин да ми изпрати съобщение, ще ми се обади.
Празната улица се озари от бледата жълта светлина на луминисцентни реклами. Температурата бе паднала до едно-цифрени числа. От Хъдсън вееше безмилостен вятър и завих-ряше искрящи снежинки.
Внезапно клетъчният телефон иззвъня.
Пендъргаст се поколеба само секунда. После го вдигна и натисна копчето на микрофона. Не каза нищо.
— Ave, frater — долетя гласът.
Тишина. Д’Агоста погледна Пендъргаст. Под отразената светлина на уличните лампи лицето му изглеждаше с цвета на алабастър. Устните му се движеха, но от тях не излизаше нито звук.
— Това ли е начинът да поздравиш отдавна изгубения си брат? С неодобрителна тишина?
— Тук съм — произнесе Пендъргаст задавено.
— Там си! Каква чест за мен е да ме удостоиш с присъствието си. Почти компенсира отвратителното усещане от необходимостта да ти се обадя. Но нека оставим празните любезности. Имам само един въпрос: ти ли открадна „Сърцето на Луцифер“?
— Да.
— Защо?
— Знаеш защо.
Отсреща настъпи моментна тишина, последвана от бавно издишване на въздух.
— Братко, братко, братко…
— Не съм ти брат.
— Ах! Но ето къде грешиш. Ние сме братя, независимо дали ти харесва или не. И тази връзка определя кои сме ние. Знаеш го, нали, Алойзиъс?
— Знам, че си един болен човек, който отчаяно се нуждае от помощ.
— Наистина: болен съм. Никой не се възстановява от болестта да бъде роден. Няма лек за това страдание. Освен смъртта. Но когато става дума за нея, всички се чувстваме малко зле, а ти повече от останалите. Да, ние сме братя — в болестта, както и в злото.
Пендъргаст изглежда отново не намери какво да отговори.
— Но ето на, че пак разменяме учтивости! Да се захващаме ли с работата?
Никакъв отговор.
— В такъв случай, аз ще поведа дискусията. Първо: едно голямо право за осъществяването в един следобед на онова, което аз планирах с години — и в което в крайна сметка се провалих. — Д’Агоста чу бавно ръкопляскане от другата страна. — Предполагам, че всичко това е с цел да направим малка сделка. Една личност в замяна на камъка. Защо иначе би се подложил на нещо, което със сигурност е представлявало известно неудобство?
— Предполагаш правилно. Но първо… — Гласът на Пендъргаст заглъхна.
— Искаш да разбереш дали все още е жива!
Този път бе ред на Диоген да остави тишината да се проточи. Агоста погледна крадешком към Пендъргаст. Той стоеше вцепенен, като изключим трепкането на някакъв мускул под дясното му око.
— Да, Жива е още — засега.
— Ако я нараниш по какъвто и да било начин, ще те преследавм до края на света.
— Тц, тц. Щом така и така сме подхванали темата за жените, да поговорим за младото същество, което криеш в имението на нашия наскоро споминал се роднина, чиято смърт така ни опечали. Ако, разбира се, тя действително е „младо същество“, в което започвам да се съмнявам. Много съм любопитен за нея. Конкретно за нея всъщност. Усещам, че това; което се вижда на повърхността, е подобно на това, което виждаме на повърхността на един айсберг — просто пречупване на светлината. И същността й е скрита зад огледало в огледалото. А на фундаментално равнище чувствам, че нещо в нея е прекършено.
По време на тази реч Пендъргаст видимо се стегна.
— Слушай ме, Диоген, стой далеч от нея! Ако я приближиш отново, ще…
— Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Тогава кръвта ми ще изцапа ръцете ти — дори повече, отколкото в момента — както и тази на четиримата ти мъртви приятели. Защото ти, frater, си отговорен за всичко това. Знаеш го. Ти ме превърна в това, което съм.
— Не съм те превърнал в нищо.
— Добре казано! Добре казано! — Сух, почти беззвучен смях долетя от микрофона. Тръпки на отвращение полазиха Д’Агоста.
— Да преминем на въпроса — успя да каже Пендъргаст.
— Да преминем на въпроса? Точно когато разговорът започна да става интересен? Не искаш ли да поговорим за това, че си напълно и изцяло отговорен за всичко? Попитай кой да е брачен консултант и той ще ти каже колко е важно да се разговаря, frater.
Изведнъж Д’Агоста усети, че не издържа повече.
— Диоген! Слушай ме, болен мозък такъв: искаш диаманта? В такъв случай край на гадните ти номерца!
— Няма диамант — няма Виола.
— Ако нараниш Виола, ще взема един чук, ще халосам диаманта и ще ти изпратя праха. И ако мислиш, че се шегувам, продължавай да дрънкаш.
— Празни заплахи.
Д’Агоста стовари юмрук върху таблото, предизвиквайки силен трясък.
— Внимателно! Леко! — Гласът внезапно прозвуча високо и уплашено.
— В такъв случай си затваряй устата!
— Глупостта е една от природните стихии и аз я уважавам.
— Ама ти продължаваш да дрънкаш!
— Ще играем по моите правила — произнесе Диоген рязка. — Чувате ли ме? По моите правила!
— С две условия — тихо каза Пендъргаст. — Първо: размяната трябва да стане на остров Манхатън в рамките на шест часа. Второ: тя трябва да се осъществи по такъв начин, че да не можеш да се отметнеш. Кажи ми какъв е планът ти и аз ще отсъдя. Разполагаш само с един шанс.
— Това ми прозвуча като пет условия, а не две. Но, разбира се, братко, разбира се! При все това трябва да отбележа, че това е един доста заплетен малък проблем. Ще ти се обадя пак след десет минути.
— Нека са пет.
— Още условия? — И линията прекъсна.
Тишината се проточи. По челото на Пендъргаст лъщеше влага. Той извади копринена носна кърпа от костюма си, попи ситните капчици и я прибра.
— Можем ли да му се доверим? — запита Д’Агоста.
— Не. Никога. Но не смятам, че ще има достатъчно време да измисли ефективна тактика за двойна игра само за шест часа. А той иска „Сърцето на Луцифер“ — иска го със страст, която ти и аз не бихме могли да си представим. Мисля, че можем да се доверим на тази страст, ако не на нещо друго.
Телефонът иззвъня повторно и Пендъргаст вдигна.
— Да?
— Добре, frater. Време е за блиц-викторина по урбанистична география. Знаеш ли мястото, наречено
