лъчезарна усмивка.
— О, да! — рече той. — Каква прелест! Разликата под естествена светлина е невероятна. Това е то, господа! Без ни най-малко съмнение това е „Сърцето на Луцифер“.
Последва облекчена въздишка, сякаш всички в стаята бяха задържали дъха си наред със Смитбак. Каплан махна с ръка.
— Господин Бек? Можете да го приберете. С щипката, ако обичате.
— Слава богу! — възкликна изпълнителният директор като се обърна към Колъпи и сграбчи ръката му.
— Наистина трябва да благодарим на Господ — отвърна Колъпи, разтърсвайки подадената ръка, докато бършеше челото си с кърпичка. — Прекарах ужасни мигове.
Междувременно Бек с неразгадаемо и все още мрачно лице се пресегна с щипката към диаманта. В същия момент Каплан се надигна от стола и се блъсна в него.
— Моля за извинение…!
Всичко се случи толкова бързо, че Смитбак със закъснение проумя какво е видял. В един момент Каплан държеше камъка в едната си ръка и пистолета на Бек в другата, насочен към притежателя му. Той стреля почти в лицето на Бек, извъртайки дулото така че куршумите да го отминат на косъм и да се забият в стената. Произведе три бързи изстрела, а мощният звук потопи залата в ужас и объркване. Всички се хвърлиха на пода, включително и самият Бек.
А в следващия момент Каплан изчезна. През вратата, която се смяташе за заключена.
Бек се изправи мълниеносно.
— Хванете го! Спрете го!
Докато се надигаше от пода с все още звънящи уши, Смитбак видя през двойната врата как проснатите гардове се вдигат на крака и хукват по коридора с извадени оръжия.
— Той взе камъка! — крещеше Колъпи. — Той взе „Сърцето на Луцифер“! За бога, хванете го! Направете нещо!
Бек бе извадил радиостанцията си.
— Охрана? Обажда се Самюъл Бек. Заключете цялата сграда! Заключете я! И не искам никой — нищо — да я напуска: никакъв боклук, поща, хора, изобщо нищо! Чувате ли ме? Спрете асансьорите, блокирайте стълбищата. Вдигнете тревога! Нека целият персонал на охраната да търси личност на име Джордж Каплан. Вземете снимката му от видеокамерата на входа. Никой да не… Не, по дяволите забраната за стрелба в сградата! Това е директорска заповед. Освен това искам рентгенов апарат, който да може да засече погълнат или скрит скъпоценен камък, както и пълен технически екип, който да го управлява. А на изхода към Шесто авеню удвоете хората!
Той се обърна към останалите.
— И никой от вас, никой от вас, да не напуска тази стая без позволението ми.
Два изтощителни и изпитателни часа по-късно Смитбак се озова на опашка от около хиляда служители на „Уърлд“. Опашката се виеше безкрайно през фоайето на сградата, в отсрещния край на което всички колички с писма и пратки преминаваха през рентгенови апарати, подобни на тези по летищата. „Каплан“ не бе открит — а лично Смитбак знаеше, че няма и да бъде.
Докато приближаваше началото на опашката той чу врява от гласове, които спореха; идваше от голяма група недоволни, които отказваха да минат през рентгена. Отвън чакаха пожарни камиони с включени светлини, полицейски коли и неизбежните представители на пресата. Един по един хората биваха внимателно претърсвани, минаваха през рентгена и когато излезеха навън в сивия януарски следобед, ги посрещаше серия от светкавици на фотоапарати.
Смитбак се опитваше да контролира потенето си. С течение на времето нервността му само се бе увеличавала. За хиляден път се прокле, че се е съгласил да участва в това. Претърсиха го два пъти, включително всичките му телесни кухини. Поне и останалите в заседателната зала, включително Колъпи, Бек и служителите на „Уърлд“, бяха преминали през същото по настояване на директора на музея. Междувременно Колъпи, който бе извън себе си от възбуда, правеше всичко по силите си да убеди Смитбак да не публикува нищо. Господи, само ако знаеха…
Защо, о, защо изобщо се бе съгласна на това!
На опашката пред него оставаха само десет души. Всеки преминаваше през нещо, което приличаше на тясна телефонна будка, свързана с монитори, в които се взираха поне по четирима техници. Някой отпред бе пуснал транзистор, около който се бе събрала малка тълпа. Удивително колко бързо се разпространяваха новините! Изглежда истинският Каплан е бил освободен без да пострада до къщата си преди около половин час и в момента полицията го разпитваше. Все още никой не знаеше кой е бил фалшивият Каплан.
Само още двама души. Смитбак се опита да преглътне, но установи, че не би могъл. Стомахът му се гърчеше от страх. Идваше най-лошата част. Най-лошата от всичко.
Ето че дойде и неговият ред. Двама техници го подканиха да стъпи на постелка с обичайните жълти отпечатъци от стъпки и го претърсиха за пореден път, малко прекалено старателно, за да е спокоен. Прегледаха временния му пропуск за сградата, шофьорската му книжка и журналистическата му карта. Накараха го да отвори уста и натиснаха езика му с шпатулка. После отвориха вратата на будката и го натикаха вътре.
— Не мърдайте. Дръжте ръцете си плътно до тялото. Гледайте точката върху стената… — Указанията се сипеха бързо.
Последва кратко избръмчаване. През стъклото се виждаше как техниците проверяват резултатите. Най- сетне, след часове, както се стори на Смитбак, един от тях кимна.
Друг от екипа отвори вратата на будката, сложи тежката си ръка на рамото на Смитбак и го избута навън.
— Свободен сте да си вървите — рече мъжът и махна към изхода.
Докато правеше този жест, техникът леко се отърка в него.
Смитбак се обърна и измина десетте метра до въртящата се врата — бяха най-дългите десет метра в живота му.
Веднъж щом се озова навън, той закопча якето си, притича всред светкавиците на фотоапаратите, игнорира сипещите се въпроси, изблъска се през тълпата и сковано закрачи по „Авеню ъв ди Америкас“. На пресечката с Петдесет и шеста спря такси и се плъзна на задната седалка. Подаде на шофьора адреса си, изчака автомобилът да се слее с трафика, след което се обърна и в продължение на пет минути се взира неспокойно през задния прозорец.
Чак тогава се осмели да се отпусне на седалката и да пъхне ръка в джоба си. Там, на дъното му, усети хладните, твърди очертания на „Сърцето на Луцифер“.
64
Д’Агоста и Пендъргаст седяха безмълвно в „Ягуара“ на авеню „Вермилия“ в горен Манхатън. Слънцето бавно се спускаше всред сиви талази. Залезът бе ознаменуван с един последен камшик кървавочервена светлина, прорязал небето, който озари с мимолетно сияние мрачните жилища и магазини, преди да го погълне нощта.
Слушаха 1010-УИНС, новинарското радио на Ню Йорк. Топ новините се повтаряха на всеки двайсет и две минути, а в случая това бе вестта за диамантения обир в музея. Възбуденият глас на говорителя контрастираше на мрачното настроение в колата. Едва преди десет минути се бе появила и друга новина, свързана с предишната, но дори по-зрелищна — кражбата на „Сърцето на Луцифер“ от сградата на застрахователна компания „Уърлд“. Д’Агоста не се съмняваше, че полицията се е опитала да потули случилото се, но просто нямаше начин нещо толкова експлозивно да не излезе наяве с гръм и трясък.
— Най-безочливият диамантен обир в историята, осъществен под носовете на музейните и застрахователните служители, и то непосредствено след кражбата в музея. Осведомени източници твърдят, че заподозреният в двете престъпления е един и същ…
Пендъргаст слушаше напрегнато с бледо, сякаш изсечено от мрамор лице и напълно неподвижно тяло. Мобилният му телефон лежеше на седалката между тях.
