— Виола. Очарован съм. — В гласа му звучаха много от меките южняшки нотки, така характерни за брат му, но при все че маниерът му на говорене бе почти толкова небрежен, колкото походката, думите бяха много ясно артикулирани, сякаш с отхапани краища. Това беше необичайна, почти стряскаща комбинация.
— За мен е удоволствие да се запознаем, Диоген.
— Брат ми беше много потаен що се отнася до вас, но знам, че няма търпение да ви види. Това ли е багажът ви? — Той щракна с пръсти и един носач се втурна към тях. — Погрижете се багажът на дамата да бъде занесен в черния Линкълн, паркиран отпред. Багажникът е отворен. — В ръката му като по магия се появи двайсетдоларова банкнота, но мъжът беше толкова очарован от Виола, че за малко да не я забележи.
Диоген отново се обърна към нея.
— Как мина пътуването ви?
— Пълен кошмар.
— Съжалявам, че нямаше как да ви предложа по-удобен полет. Времената са доста трудни за брат ми, както знаете, затова съгласуването на срещата беше малко сложно.
— Няма значение. Важното е, че съм тук.
— Действително. Ще тръгваме ли? — Той й предложи ръката си и тя се облегна на нея.
Оказа се изненадващо силна, с мускули, твърди като стомана — нещо много по-различно от впечатлението за мекота и отпуснатост, което оставяха движенията му.
— Нямаше как да не ви разпозная като брат на Алойзиъс — каза тя, докато излизаха от салона.
— Ще приема това за комплимент.
Минаха през въртящата се врата и ги блъсна мразовит въздух. Тънка покривка от пресен сняг искреше по паважа.
— Б-р-р-р — каза Виола и се сви. — Когато тръгвах от Капрая беше двайсет градуса. Това тук е направо варварско.
— Имате предвид двайсет градуса по Целзий, разбира се — смигна Диоген. — Как ви завиждам, че можете да си живеете там по цяла година. Колата ми. — Той й отвори вратата, после заобиколи, изчака носача да затвори багажника и се плъзна на шофьорското място.
— Всъщност не живея на Капрая през цялата година. Обикновено по това време съм в Луксор и работя по разкопките в Долината на царете. Но тази година с всички тези проблеми в Близкия Изток се натъкнах на някои затруднения с визата.
Диоген плавно ускори и се сля с трафика в посока към изхода на летището.
— Египтология — рече той. — Възхитително. Аз самият прекарах известно време в Египет като младши член на експедицията на фон Херцгаард.
— Нямате предвид тази експедиция, която беше в Сомалия да търси диамантените мини на царица Хатшепсут, нали? Тази, на края на която Херцгаард бе открит обезглавен?
— Всъщност, точно тя.
— Колко вълнуващо! С удоволствие бих чула повече.
— „Вълнуващо“ определено е подходящо описание.
— Вярно ли е, че Херцгаард може би е открил мините на Хатшепсут тъкмо преди да бъде убит?
Диоген тихо се засмя.
— Искрено се съмнявам. Знаете как тръгват тези слухове. Това, което за мен е по-интересно от митичните мини, е самата царица Хатшепсут — единствената жена фараон — но естествено, вие знаете всичко за нея. Сигурен съм.
— Изключителна жена.
— Заявила правата си, като казала, че майка й е спала с бог Амон и тя е негова дъщеря. Как беше известното описание? Амон открил царицата, спяща в стаята си. Когато прекрасният аромат, който се излъчвал от него, оповестил присъствието му, тя се събудила. Той се разкрил в цялото си божествено великолепие и когато приближил царицата, тя се разридала от щастие пред силата и красотата му и му се отдала.
Виола беше заинтригувана: Диоген изглеждаше също такъв енциклопедист като брат си.
— Предполагам, поуката е, че ако се каниш да изневеряваш на съпруга си — рече тя, — трябва да бъде с божество.
— Нещо като нашата Дева Мария, нали?
Тя не успя да намери отговор на тази забележка.
— Кажете ми, Виола, какво точно правехте в Долината на царете?
— Правехме разкопки в гробниците на няколко царски преписвачи.
— Открихте ли съкровища — злато или, още по-добре, скъпоценни камъни?
— Нищо подобно. Всичко е било откраднато още в древността. Търсехме ръкописите.
— Египтологията е такава изумителна професия. Изглежда брат ми харесва интересните жени.
— Откровено казано, почти не познавам брат ви.
— Това несъмнено ще се промени тази седмица.
— Очаквам го с нетърпение. — Тя се засмя малко смутено. — Всъщност, още не мога да повярвам, че съм тук. Цялото това пътуване беше толкова… импулсивно, толкова мистериозно. Обичам мистериите.
— Алойзиъс също. Изглежда вие двамата сте родени един за друг.
Виола усети, че се изчервява и бързо промени темата.
— Знаете ли нещо за случая, по който работи?
— Един от най-трудните в кариерата му. За щастие, той почти приключи. Всъщност, днес ще дойде и развръзката, и след това той ще бъде свободен. Случаят е свързан с един сериен убиец. Действително напълно луд човек, който по ред неясни причини таи дълбока омраза към Алойзиъс. Убива хора и така тормози брат ми с невъзможността му да направи нещо.
— Наистина ужасно.
— Да Брат ми бе принуден да мине инкогнито толкова неочаквано, че всички останаха с впечатлението, че е бил убит.
— Така смятах и аз. Поне такива бяха думите на лейтенант Д’Агоста.
— Само аз знаех истината. Помогнах му след онова изпитание в Италия, погрижих се за здравето му. Аз му спасих живота, ако ми позволите този кратък момент на самодоволство.
— Толкова се радвам, че има брат като вас.
— Алойзиъс има малко истински приятели. Той е много старомоден, донякъде неприветлив, донякъде държи хората на разстояние. Затова се опитах да му бъда и приятел, освен брат. Щастлив съм, че ви откри. Толкова бях притеснен за него след онзи ужасен инцидент със съпругата му в Танзания.
Съпруга! Танзания! На Виола внезапно й се прииска да попита какво се е случило. Въздържа се: Алойзиъс щеше да й каже, когато намери за подходящо, а и тя изпитваше типично английско отвращение от това да си пъха носа в чуждия личен живот.
— Не може съвсем да се каже, че ме е открил. Засега сме само приятели, при това отскоро, както знаете.
Диоген обърна към нея странните си двуцветни очи и се усмихна.
— Вярвам, че брат ми вече е влюбен във вас.
Този път особената смесица от вълнение, смущение и неудобство я накара да се изчерви силно. Глупости, помисли си тя. Как може да се влюби в мен след една-единствена среща!
— А имам основание да вярвам, че и вие сте влюбена в него.
Виола се засмя безгрижно, но цялата потръпна от странно усещане. Колата летеше през мразовитата нощ.
— Всичко това е твърде прибързано — успя най-сетне да смутолеви тя.
— Въпреки че Алойзиъс и аз много си приличаме, аз се отличавам от него що се отнася до прямотата. Простете ми, ако съм ви притеснил.
— Няма нищо.
Магистралата за Лонг Айлънд се простираше напред като снежна алея в мрака. Беше почти един след полунощ и по пътя имаше малко коли. Във въздуха се въртяха снежинки и полепваха по стъклото.
