— Алойзиъс винаги се е изразявал завоалирано. Никога не съм можел да кажа какво си мисли, дори когато бяхме деца.
— Наистина изглежда донякъде непроницаем.
— Напълно непроницаем. Рядко разкрива истинските мотиви за действията си. Например аз винаги съм смятал, че се посвети на обществото като компенсация заради някои от черните овце в рода Пендъргаст.
— Наистина ли? — Любопитството на Виола отново се събуди.
Той се засмя безгрижно.
— Ами да. Вземете например пра-леля Корнелия. Живее недалеч от тук, в болницата за душевноболни престъпници „Маунт Мърси“.
Интересът й бе заменен от изненада.
— Душевноболни престъпници?
— Точно така. Всяко семейство си има своите черни овце, предполагам.
Виола си спомни за собствения си пра-пра-дядо.
— Да, наистина.
— А някои семейства — повече от други.
Тя кимна, вдигна очи, видя, че Диоген я гледа и зарея поглед настрани.
— Смятам, че това придава известна пикантност на родословието. Далеч по-добре е пра-пра-дядо ти да е убиец, отколкото магазинер.
— Доста интересна гледна точка. — Може би Диоген бе по-странен, отколкото изглеждаше на пръв поглед, но определено беше забавен.
— Няма ли някой интересен престъпник във вашия произход? — поинтересува се той. — Ако, разбира се, не възразявате против любопитството ми.
— Няма проблем. Не точно престъпници, но имам роднина, който е бил един от най-големите цигулари- виртуози на 19-ти век. Полудял и измръзнал до смърт в една овчарска колиба.
— Точно това имах предвид! Сигурен бях, че все ще имате някой интересен предшественик. Нямате скучни счетоводители или пътуващи продавачи в семейството, а?
— Не знам за такива.
— Всъщност ние сме имали пътуващ продавач в рода. В интерес на истината, доста допринесъл за богатствата на Пендъргастови.
— О?
— Да. Забъркал някакво лекарство, нарекъл го „Комбинирания еликсир на Йезекия“ и започнал да го продава от фургона си.
Виола се разсмя.
— Какво смешно име за едно лекарство.
— Направо да се спукаш от смях. Само че се състояло от смъртоносна комбинация от кокаин, ацетанилид и някои доста гадни, богати на алкалоиди растения. Причинило безброй пристрастявалия с фатален край, включително това на собствената му жена.
Смехът замря в гърлото на Виола Почувства лека тръпка на безпокойство.
— Разбирам.
— Естествено, по онова време никой и не подозирал за опасността от наркотици като кокаин. Не можем да виним пра-пра-дядо Йезекия за това.
— Не, разбира се, че не.
Последва тишина. Лекият снежец продължаваше да се сипе, снежинките падаха от тъмното небе, проблясваха на светлината на фаровете и се стопяваха.
— Смятате ли, че съществува престъпен ген? — попита Диоген.
— Не — отвърна тя. — Мисля, че това са глупости.
— Понякога се чудя. В нашето семейство е имало толкова много. Ето, да речем, чичо Антоан. Извършил едно от най-големите масови убийства на 19-и век. Убил и осакатил почти сто работници и работнички, момичета и момчета.
— Какъв ужас! — промърмори Виола. Чувството на безпокойство се засили. Диоген безгрижно се засмя.
— Англичаните транспортирали престъпниците в колониите си — Джорджия, а после и Австралия. Смятали, че така ще прочистят англосаксонската раса от криминалната прослойка, но колкото повече престъпници транспортирали, толкова по-висока ставала престъпността.
— Очевидно престъпността е имала много по-голяма нръзка с икономическите условия, отколкото с генетиката — каза Виола.
— Така ли смятате? Наистина — не бих искал да съм бедняк в Англия от 19-и век. От моя гледна точка истинските престъпници от онова време са били аристократите. По-малко от един процент хора притежавали повече от 95% от земята. А и с тези закони английските лордове без да им мигне окото прогонвали фермерите от земите си, които от своя страна се стичали в градовете и нямали друг избор, освен да умрат от глад или да се превърнат в престъпници.
— Така е — тихо се съгласи Виола. Изглежда Диоген бе забравил, че и тя произхожда от аристокрацията.
— Но тук в Америка е било различно. Как бихте обяснили факта, че престъпността се е предавала в семейството както сините очи или русата коса? Във всяко поколение на рода Пендъргаст е имало по един убиец. След Антоан, да видим… Ами да, Комсток Пендъргаст. Известен хипнотизатор, магьосник и ментор на Хари Худини. Убил своя бизнес-партньор, както и цялото семейство на горкия човечец, а после извършил самоубийство. Два пъти си прерязал гръкляна. А след това…
— Моля? — Виола усети, че несъзнателно е сграбчила дръжката на вратата.
— О, да. Два пъти. Нали разбирате, първия път не натиснал достатъчно дълбоко. Предполагам, че не му е харесала мисълта да умре бавно от загубата на кръв. Аз самият не бих имал нищо против една такава смърт — доколкото съм чувал, усещането е сякаш заспиваш. Ще имам много време да се възхищавам на кръвта, която притежава такъв невероятен цвят. На вас харесва ли ви цвета на кръвта, Виола?
— Моля? — Тя усети как паниката се надига в нея.
— Кръв. С цвета на прекрасен рубин. Или обратното. Аз лично го намирам за най-красивия цвят. Някои могат да ме помислят за ексцентрик, но така си е.
Виола се опита да потисне чувството на страх и несигурност. Намираха се далеч от града, а тъмната нощ летеше покрай тях. Само случайни светлинки проблясваха в смълчаните квартали, край които минаваха, а и те едва се виждаха от магистралата.
— Къде отиваме? — попита тя.
— На едно уютно местенце, казва се Спрингс. В една очарователна къща на брега. Остават ни около два часа.
— И Алойзиъс е там?
— Разбира се. Умира да ви види.
Цялото това пътуване беше колосална грешка, сега го виждаше. Поредното глупаво и импулсивно решение. Беше се поддала на опияняващата романтика, на облекчението от това, че Пендъргаст е жив. Но истината беше, че не можеше да се каже, че го познава. А и този негов брат…
Внезапно мисълта да прекара още два часа с него й се стори непоносима.
— Виола — долетя мекият глас. — Извинете, добре ли сте?
— Да, всичко е наред.
— Изглеждате ми разтревожена.
Тя пое дълбоко въздух.
— Откровено казано, Диоген, бих предпочела да остана в Ню Йорк тази нощ. По-изморена съм, отколкото си мислех. Ще се видя с Алойзиъс, когато дойде в града.
— О, не! Той ще бъде съсипан.
— Много съжалявам. Ако обичате, бихте ли обърнали колата? Наистина, извинявам се, че толкова внезапно си промених решението, но така ще бъде най-добре. Бяхте много любезен. Моля, върнете ме в Ню Йорк.
