начина по който се движиш, дори начина по който мигаш с очи. С Диоген изключително много си приличаме физически. Сам се заснех на видеолента и сега я прокарвам през програма с алгоритми за разпознаване на образи и матрици, която ще сравни моето изображение с тези, заснети на различни места из града. — Той махна към един от другите лаптопи. — Както виждаш, насочил съм вниманието си предимно върху камерите в близост до „Дакота“ и пресечките около имението на Ривърсайд Драйв. Знаем, че Диоген е бил в къщата, а вероятно и тук горе, в апартамента. Ако успея да го засека и да заснема лицето му, ще мога да го проследя донякъде и може би да открия система в ходовете му.
— За това ще са ти нужни по-мощни компютри от тези, които могат да се намерят в малък университет!
— Ето защо ми бе нужна тази инсталация — каза Пендъргаст, протегна се и отвори заключената врата. Малкото помещение бе запълнено от пода до тавана с всевъзможна апаратура, жици, сървъри и уреди с електрическо захранване.
Д’Агоста подсвирна.
— И ти разбираш как действат всички тези джаджи?
— Не. Но знам как да ги използвам.
Пендъргаст се извъртя да го погледне. При все, че кожата му беше по-бледа от всякога, в очите му светеше опасен блясък. Агентът притежаваше маниакалната енергия и измамната бодрост на човек, който не е спал няколко дни.
— Диоген е някъде там, лейтенант. Крие се из този огромен информационен поток. За да извърши своето перфектно престъпление, ще трябва да се покаже на повърхността. Именно това е шансът ми — моят последен, единствен шанс — да го спра. Тази стая остана едничкото място, снабдено с технологиите, които могат да ми помогнат. — Последва дрънкане на ключове. — Моят познат, за когото ти споменах, от Охайо. Той би се справил със задачата далеч по-добре от мен. Но се наложи да стане невидим заради… заради собствената си безопасност.
— Лора не е от тези, които обичат да чакат. Сигурно вече са тръгнали за теб.
— Както и за теб, не ще и дума.
Д’Агоста не отвърна.
— Претърсиха апартамента ми, вероятно и къщата на Ривърсайд Драйв. А що се отнася до онази заповед за задържането ми… е, ти сам се убеди, че имам частен изход от „Дакота“. Дори портиерите не подозират за него. Само Мартин, с когото преди малко се запознахте.
Пръстите на агента за миг спряха неподвижни върху клавиатурата.
— Винсънт, има нещо, което се налага да свършиш.
— Какво е то?
— Ще отидеш право при Лора Хейуърд и ще кажеш, че си готов да им съдействаш по всякакъв начин, но че аз сякаш съм се изпарил и нямаш представа къде може да съм. Няма нужда да продължаваш да съсипваш кариерата си.
— Казах вече, с теб съм до край.
— Винсънт, настоявам да се оттеглиш.
— Хей, Алойзиъс?
Пендъргаст го погледна.
— Гледай си работата!
Видя, че агентът не отмества очи от него.
— Няма да забравя това, Винсънт.
— Не съм направил нищо особено.
Пендъргаст се върна към работата си. Минаха десет минути, после двайсет — и изведнъж той замръзна.
— Откри ли го?
— Вярвам, че да — каза агентът. Взираше се напрегнато в един от компютрите и ту смаляваше, ту увеличаваше някакъв неясен, зърнест образ.
Д’Агоста надзърна иззад рамото му.
— Това той ли е?
— Да, според програмата. А също и според мен. Но има нещо странно — снимката не е направена пред „Дакота“, както очаквах, а на около шест пресечки от…
В този момент от една кутия на масата прозвуча кънтящ звън.
— Какво, за Бога, е това?
— Мартин. Изглежда някой е дошъл да ме види.
Д’Агоста се стегна.
— Полицията?
Пендъргаст поклати глава. Приведе се към кутията и натисна някакво копче.
— Пратеник на велосипед, сър — долетя гласът. — Носи плик.
— Помолихте ли го да изчака?
— Да.
— И полицията не знае за посещението му, надявам се?
— Не, сър.
— Доведете го. Като, разбира се, вземете обичайните предпазни мерки. — Пендъргаст пусна бутона и се надигна. — Нека видим защо е всичко това. — Тонът бе небрежен, но лицето му изглеждаше уморено.
Прекосиха късия коридор към асансьора. Изтече минута без да разменят дума. После асансьорът нададе вой и затропа нагоре. Не след дълго металната решетка се отмести и от кабината излязоха две фигури — вратарят, когото Д’Агоста бе срещнал по-рано, и пратеникът с колелото, строен младеж с очевидно испанска кръв, увит в дебел шал и плътно яке. В ръката си държеше голям плик.
Когато зърна колета, бледото лице на Пендъргаст посивя. Той безмълвно бръкна в джоба на черното си сако, извади чифт медицински ръкавици и ги нахлузи. След това измъкна двайсетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.
— Имате ли нещо против да почакате няколко минутки, моля? — учтиво запита агентът.
— Предполагам, че не — промърмори пратеникът и изгледа подозрително ръкавиците.
Пендъргаст пое внимателно плика и размени поглед с портиера. После кимна на Д’Агоста да го последва и с бързи крачки се отправи към стаята.
— От Диоген ли е? — попита Д’Агоста, като затвори вратата Пендъргаст не отговори. Вместо това разстла един бял лист хартия върху бюрото, сложи плика отгоре и го изследва внимателно. Беше неподпечатан, задната част бе привързана хлабаво с навит червен конец. Пендъргаст разгледа отблизо конеца. После го размота и предпазливо го отвори.
Отвътре изпадна сгънат лист, последван от кичур лъскава тъмна коса.
Пендъргаст рязко си пое дъх. В стаята това прозвуча неочаквано силно. Той бързо се наведе и разтвори сгънатото писмо.
Хартията беше красива, ръчно пресован лен, с щампован герб отгоре: отворено око над две луни и лъв с гордо вдигната глава. Отдолу с оцветено в тютюнев цвят мастило бе изписана с автоматична писалка или с перодръжка, една дата: 28-и януари.
Д’Агоста осъзна, че приличаше на бележката, която Пендъргаст бе получил няколко месеца по-рано в имението на Ривърсайд Драйв. За разлика от онази обаче, върху тази бе написана не само дата. Очите му се плъзнаха по думите:
Тя е много духовита, братко. Разбирам защо ти харесва.
Приеми този подарък като гаранция за думите ми: една къдрица от прелестните й коси. Запази го за спомен от нея, когато вече няма да е между живите. Ако го погалиш, почти можеш да усетиш опияняващото ухание на Капрая в ноздрите си.
Разбира се, възможно е да те лъжа за всичко. Кичурът би могъл да принадлежи на друга. Потърси истината в сърцето си.
Frater, ave atque vale.
