— О, Господи… — промълви Д’Агоста. Думите му секнаха, защото гърлото му се сви неволно. Хвърли поглед към агента. Той седеше на пода и държеше нежно къдрицата. Изразът на лицето му беше толкова ужасен, че Д’Агоста се извърна. — Може да е лъжа. Брат ти е лъгал и преди.
Пендъргаст не отговори. Между тях падна кратка и страшна тишина.
— Ще отида да разпитам пратеника — каза накрая Д’Агоста и излезе, като не се осмеляваше да погледне назад.
Отправи се по коридора към асансьора. Младежът бе там и чакаше заедно с Мартин.
— НПУ — каза той кратко и показа значката си. Сякаш всичко се движеше на забавена лента, като в кошмар. Почувства се странно тежък, като че ли не можеше да помръдне крайниците си. Запита се дали такова е усещането, когато си в шок.
Момчето кимна.
— Кой ти даде пакета?
— Някакво такси го остави при нас.
— Как изглеждаше пътникът?
— Беше само таксиджията, нямаше пътник.
— А каква точно беше колата?
— Типичното жълто такси. От града.
— Запомни ли име или някакъв регистрационен номер? — Още докато задаваше въпроса, Д’Агоста разбра, че не би имало значение дали хлапето ги помни или не; без съмнение Диоген бе покрил добре следите си.
Пратеникът поклати глава.
— Как ти платиха?
— Шофьорът ми даде петдесетачка. Инструкциите му бяха пакетът да бъде предаден от пратеник на някой си д-р Пендъргаст на Западна седемдесет и втора. Ако е възможно, лично. И да не разговаря с никого, освен с д-р Пендъргаст или портиера.
— Много добре. — Д’Агоста си записа името и работодателя на момчето. После дръпна Мартин настрана и го помоли да се увери, че ченгетата няма да спрат пратеника, докато излиза от сградата. Странното чувство на тежест не го бе напуснало. Той се обърна и пое по коридора към малката стая.
Пендъргаст не вдигна глава при влизането му. Все още седеше на пода, приведен напред и гледаше кичура коса пред себе си. Самотното, поразено от скръб изражение на лицето му бе изчезнало и на негово място се бе настанило пълно безстрастие. Той не помръдваше, не мигаше, сякаш дори не дишаше. На Д’Агоста му се струваше, че агентът е на светлинни години оттук.
Може би наистина е, помисли си Д’Агоста. Може би медитира. Или пък просто се опитва да запази разсъдъка си.
— Момчето не знаеше нищо — каза той възможно най-меко. — Следата е прикрита твърде добре.
Пендъргаст не показа, че го е чул и остана като каменна статуя. Лицето му не загуби нищо от бледността си.
— Как, по дяволите, е разбрал за Виола? — избухна Д’Агоста. Агентът заговори почти като робот.
— През първата седмица, докато бях под грижите на Диоген, бълнувах. Бях в унес. Възможно е да съм споменал името й. Нищо не му убягва — нищо.
Д’Агоста се отпусна в един от близките столове. В момента му се струваше, че не би могъл да се изправи, дори ако Лора Хейуърд, дузина агенти на ФБР и цяла армия ченгета връхлетяха в апартамента. Можеха да го заключат и да изхвърлят ключа, щеше да е все едно. Животът бе гаден.
Повече от половин час двамата седяха в стаята неподвижни и безмълвни.
После, без предупреждение, Пендъргаст изведнъж скочи на крака така внезапно, че сърцето на Д’Агоста се обърна в гърдите му.
— Сигурно е пътувала със собственото си име! — рече той, а очите му блестяха напрегнато.
— Какво? — попита Д’Агоста и се надигна.
— Не би дошла, ако я е помолил да използва псевдоним или й е предложил фалшив паспорт. И сигурно току що е пристигнала. Той не би забавил бележката — не би имал време за това!
Той се хвърли към най-близкия лаптоп и започна бясно да набира нещо. След двайсет секунди тракането на клавиши изведнъж спря.
— Ето я! — възкликна той.
Д’Агоста скочи да погледне екрана.
Инфоцентър Фокстоун.
Търсачка 4.041.а.
ЛИЧНО & ПОВЕРИТЕЛНО
Търсене на пътническа митническа декларация.
Резултати от търсенето.
Открито едно сведение:
ВА-0002359148
Маскелене, лейди Виола.
Бритиш Еъруейз, полет 822
Заминаване: Лондон, Гетуик, 27 януари, 23:54 ч. по Гринуич.
Пристигане: Ню Йорк, Международно летище „Дж. Ф. Кенеди“, 28 януари, 00:10 ч. източно време.
Край на търсенето.
Пендъргаст обърна гръб на монитора. Сякаш цялото му същество пращеше от енергия, а очите му — преди така празни и далечни — горяха.
— Ела, Винсънт. Тръгваме към летището. С всяка минута следата изстива. — И без да каже нито дума повече, той излетя от стаята и се затича по коридора.
48
Като едно време, мрачно си помисли Д’Агоста: Пендъргаст, облечен в черния си костюм, отново летеше по улиците на Ню Йорк сити в Ролса си. Само че съвсем не беше като едно време. Пендъргаст бе преследван, а и самият Д’Агоста бе затънал до такава степен в кашата, че щеше да се нуждае от барокамера, когато се покажеше на повърхността — ако това изобщо се случеше някога.
Ролс Ройсът закова пред терминал 7 на „Пристигащи“. Пендъргаст изскочи от колата и остави двигателя да работи. Един полицай се разхождаше по паважа и Пендъргаст буквално се хвърли върху него.
— Федерално бюро за разследване. — Той бързо показа значката си, след което с плясък я затвори и отново я пъхна в костюма си.
— Какво мога да направя за вас, сър? — изпъна се мъжът, мигновено изпълнен с респект.
— Тук сме, за да направим разследване от първостепенна важност. Мога ли да ви помоля да наглеждате колата ми, офицер?
— Да, сър. — Човекът буквално изкозирува. Пендъргаст закрачи към терминала, а черното му сако плющеше. Д’Агоста го последва към гишето за изгубен багаж. Зад него един едър гард търпеливо изслушваше някакъв мъж, който крещеше, че чантата му е изгубена. Пендъргаст отново отвори значката си.
— Специален агент Пендъргаст, ФБР. Партньорът ми Винсънт Д’Агоста, НПУ.
— Е, крайно време беше! — кресна мъжът с костюма. — Изключително ценните бижута на жена ми…
— Никога не слагайте ценни бижута в куфарите си — посъветва го Пендъргаст гладко и деликатно го изтласка навън, като междувременно се шмугна през вратата и я заключи след себе си.
— С вас изглеждаше толкова лесно! — ухили се гардът.
— Има ли някой Картър на смяна? — запита го Пендъргаст, а очите му пробягаха по табелката с името му.
— Това съм аз, Рандъл Картър. С какво мога да ви помогна?
