Забранена зона

— Господи — възкликна Карсън, — тези мерки за безопасност са невероятни. Какво имате тук?

— Каквото се сетиш. Чума, марбургски вируси, ханта-вируси, денга, ебола, антракс. Да не споменаваме съветските биологични оръжия. Всичко в момента е дълбоко замразено, разбира се.

Карсън започваше да се замайва от теснотията, от тежестта на костюма и миризливия въздух. Прииска му се да хвърли тази гумена броня, да подиша малко на воля.

Накрая спряха в малко кръгло помещение, от което тръгваха няколко коридора.

— Какво е това? — попита Карсън, сочейки голяма тръба над главата си.

— Тръбата към главния филтър — отвърна Брандън-Смит, докато се прекачваше на друг дихателен маркуч. — Това е центърът на Камерата на смъртта. Цялото съоръжение е под отрицателно налягане. Колкото по-навътре влизаш, толкова по-ниско е то. Въздухът се движи насам и преминава към филтрите и пещта. — Тя посочи един от коридорите. — Твоята лаборатория е там. Скоро ще я видиш. Сега нямам време да ти показвам всичко.

— А насам кое е? — попита Карсън, сочейки тясна дупка пред краката им, продължаваща с лъскава метална стълба.

— Под нас има три нива. Помощни лаборатории, подстанция на охраната, фризери за дълбоко замразяване, генератори, контролният център.

Тя навлезе на няколко метра в един от коридорите и спря пред друга врата.

— Карсън?

— Да.

— Последна спирка. Зверилникът. Стой настрана от клетките. Не се оставяй да те хванат. Ако скъсат костюма ти, никога повече няма да видиш дневна светлина. Ще те заключим тук и ще те оставим да умреш.

— Зверилник…

Брандън-Смит не му обърна внимание, отвори вратата. Изведнъж тракането се усили и Карсън си даде сметка, че всъщност не идва от генератора. През дебелия костюм долови приглушени писъци. Влязоха в голямо помещение с клетки, наредени покрай едната стена, от пода до тавана. През телената мрежа надничаха черни очи. При влизането на двамата учени шумът се увеличи многократно. Много от затворниците затракаха по пода на клетките си с ръце и крака.

— Това шимпанзета ли са? — попита Карсън.

— Позна.

В другия край на помещението стоеше ниска фигура с изолационен костюм. Обърна се към тях.

— Карсън, това е Боб Филсън. Той се грижи за животните.

Филсън кимна кратко. През прозрачното стъкло на шлема му Карсън успя да различи рунтави вежди, голям нос и дебели устни. Останалото оставаше в сянка. Филсън им обърна гръб и отново се зае за работа.

— Защо са толкова много? — попита Карсън.

Брандън-Смит спря и го погледна:

— Само едно животно има имунна система като тази на човека. Би трябвало да го знаеш, Карсън.

— Разбира се, но защо точно…

Брандън-Смит обаче бе насочила вниманието си към една от клетките.

— О, мамка му! — възкликна.

Карсън се приближи, спазвайки разумна дистанция от безбройните пръстчета, стърчащи от телената мрежа. Едно от шимпанзетата лежеше безпомощно, крайниците му трепереха. Нещо в лицето му не изглеждаше наред. Очите му бяха необичайно широко отворени. Като се вгледа по-отблизо, Карсън забеляза, че всъщност са изпъкнали, сякаш всеки момент ще изхвръкнат, и кървави. Животното внезапно се сгърчи, отвори уста и изпищя.

— Боб — каза Брандън-Смит по микрофона, — последната маймуна на Бърт май си отива.

Филсън се приближи без да бърза. Беше доста нисък мъж, надали имаше и метър и шейсет. Движеше се сковано като космонавт.

Обърна се към Карсън:

— Трябва да излезеш. Ти също, Розалинд. Клетките не могат да се отварят в присъствието на други хора.

Едното око на шимпанзето изведнъж се пукна, пръскайки наоколо кървава течност. Животното се сгърчи безшумно, заскърца със зъби, размаха безпомощно ръце.

— Какво е това?… — започна ужасен Карсън.

— Хайде! — настоя Филсън и бръкна в един шкаф.

— Чао, Боб — каза Брандън-Смит.

Карсън усети лека промяна в тона й, когато говореше с гледача на животните.

Преди да излязат, Карсън хвърли последен поглед на шимпанзето. То отчаяно затърка с ръце обезобразеното си лице. Филсън пръсна някакъв аерозол в клетката.

Брандън-Смит понесе мълчаливо телесата си по друг коридор.

— Ще ми кажеш ли какво му е на шимпанзето? — попита Карсън.

— Не е ли очевидно? — тросна се тя. — Мозъчен оток.

— От какво е причинен?

Тя се обърна. Изглеждаше изненадана.

— Наистина ли не знаеш, Карсън?

— Не, не знам. И се обръщай към мен с Гай или с доктор Карсън. Не обичам да ме наричат на фамилно име, когато ми говорят на ти.

Тя замълча за момент.

— Добре, Гай. Тези шимпанзета са заразени с x-flu. Току-що видя третия стадий на болестта. Вирусът причинява натрупване на голямо количество цереброспинална течност в черепа. След известно време налягането изтиква мозъка през тилния отвор. Който има късмет, умира тогава. Някои обаче остават живи, докато очите им изскочат от орбитите си.

— X-flu ли?

По тялото му започнаха да се стичат струйки пот. Този път Брандън-Смит се закова на място. Чу се бръмчене, после гласът й отново прогърмя:

— Сингър, можеш ли да ми обясниш защо този палячо не знае нищо за x-flu?

Веднага се чу гласът на Сингър:

— Още не съм го запознал с темата на проекта. Като свърши с теб, ще го направя.

— Със задника напред, както винаги — изсъска тя, после се обърна към Карсън: — Хайде, Гай, разходката свърши.

Тя го изпрати до изхода. Карсън мина през друг дезинфекциращ душ, изчака необходимите седем минути, докато химичният разтвор обливаше костюма. След малко отново беше в помещението за преобличане. Леко се подразни от спокойния вид на Сингър, който попълваше кръстословицата в местния вестник.

— Интересна ли беше разходката? — попита директорът, вдигайки очи от заниманието си.

— Не. Тази Брандън-Смит е по-зла от гърмяща змия в нагорещен тиган.

Сингър избухна в смях, поклати голата си глава:

— Много цветущо сравнение. Тя е най-способният ни учен в сегашния екип. Ако завършим успешно проекта, ще станем богати. Включително и ти. При това условие си струва да потърпим малко Розалинд Брандън-Смит, не мислиш ли? Всъщност под тази планина от мастна тъкан се крие нежно сърце.

Сингър помогна на Карсън да се измъкне от костюма и му показа как да го сгъне в шкафа.

— Мисля, че е време да науча за този тайнствен проект — отбеляза Карсън, докато затваряше вратата.

— Съгласен съм. Какво ще кажеш за едно питие в кабинета ми?

Карсън кимна:

— Знаеш ли, имаше едно шимпанзе, на което…

Сингър вдигна ръка: