растения. Чепатите храсталаци от мескит и туфите пустинна трева тобоса бяха разхвърляни през големи разстояния. „Всеки организъм в пустинята търси самота“ — помисли си Карсън.
Стаята му бе оскъдно, но функционално обзаведена: легло, диван и кресло, голямо бюро, етажерки за книги. Той се изкъпа, обръсна и навлече бяла фланелка и къси бели панталони. Чувстваше особена възбуда при мисълта за първия си работен ден тук.
Следобедът беше преминал във формалности около постъпването му на работа: попълване на формуляри, снимане, записване на гласа и най-обстойния лекарски преглед, на който бе подлаган някога. Лекарят на института, Лайъл Грейди, беше хилав, дребен човек с писклив глас. Почти не се усмихваше и постоянно драскаше нещо по картона. След кратка вечеря със Сингър Карсън побърза да си легне. Искаше на следващата утрин да е напълно отпочинал.
Работният ден в „Джиндайн“ започваше в осем. Карсън не закусваше (навик, останал от дните, когато баща му го вдигаше по тъмно, за да оседлае коня му), но на път към новата си лаборатория мина през барчето. Там нямаше много хора и той си спомни думите на Сингър от предния ден: „Тук наблягаме на вечерята. Закуската и обядът не са много на почит. Работата в Камерата на смъртта направо убива апетита“.
Когато пристигна в преддверието на Камерата, колегите му бързо и мълчаливо навличаха изолационните си костюми. Всички се обърнаха да разгледат новодошлия, някои усмихнати приветливо, други с любопитство, трети с безразличие. Сингър също се появи в стаята за подготовка.
— Как спа? — попита той с усмивка и потупа Карсън приятелски по гърба.
— Добре. Нетърпелив съм да започвам.
— Добре, искам да те запозная с помощничката ти. — Той се огледа. — Къде е Сусана?
— Вече влезе — отвърна един от сътрудниците. — Трябваше да провери някакви култури.
— Ти си в Лаборатория 3 — обърна се Сингър към Карсън. — Розалинд показа ли ти пътя?
— Може да се каже.
— Добре. Може би за начало ще искаш да прегледаш протоколите на Франк Бърт. Сусана ще ти даде всичко необходимо.
След като си навлече костюма с помощта на Сингър, Карсън последва останалите през дезинфекциращия дъжд и в лабиринта от тесни коридори на Защитно ниво 5. Тежкият костюм и дихателните тръби още му създаваха трудности. След кратко лутане той най-сетне се намери пред металната врата с надпис: „ЛАБОРАТОРИЯ 3“.
Вътре облечена с обемист изолационен костюм фигура подреждаше някакви петрита върху една масичка. Карсън натисна копчето на микрофона.
— Здрасти. Ти ли си Сусана?
Забулената фигура се изправи.
— Аз съм Гай Карсън — представи се той.
В слушалката прозвуча писклив глас:
— Сусана Кабеса де Вака.
Двамата се ръкуваха тромаво.
— Тези костюми са истинско мъчение — заяви раздразнено Де Вака. — Значи ти си заместникът на Бърт?
— Да.
Тя надникна през стъклото на шлема му:
— Латиноамериканец?
— Не, англосаксонец съм — отвърна Карсън малко по-рязко отколкото му се искаше.
— Хммм. — Де Вака го изгледа изпитателно. — Мога да се закълна, че звучиш като местен.
— Израсъл съм в Бутхил.
— Знаех си! Е, Гай, ние с теб сме единствените местни в този институт.
— И ти ли си от Ню Мексико? Кога постъпи?
— Преди две седмици. Преместиха ме от Албукерк. Отначало ме пратиха в медицинския пункт, но сега замествам помощничката на доктор Бърт. Тя напусна няколко дни след него.
— Откъде си?
— От едно малко планинско градче на име Тручас. На около петдесет километра на север от Санта Фе.
— Там ли си родена?
— Да, родена съм в Тручас — сопна се тя.
— Добре, добре — съгласи се той, изненадан от острия й тон.
— Мислиш, че сме емигранти, а? Искаше да попиташ кога сме слезли от дърветата?
— Ами, не, в никакъв случай. Винаги съм уважавал мексиканците…
— Мексиканци?
— Ами, да. Някои от най-добрите ни работници бяха от Мексико. Имал съм много приятели мексиканци…
— Предците ми — прекъсна го хладно Де Вака — са дошли в
Тя се врътна гневно и продължи с подреждането на петритата, въвеждайки някакви данни в лаптопа си.
„Господи — помисли си Карсън, — Сингър не се шегуваше, като казваше, че всички тук са изнервени.“
— Госпожице Де Вака, нищо лошо не съм искал да кажа. — Той зачака.
Де Вака продължи да трака с петритата.
— Всъщност — продължи той — предците ми изобщо не са селяци. Родът ми произхожда от Кит Карсън, а прапрадядо ми е основал ранчото, в което съм роден. Родът Карсън живее в Ню Мексико вече почти двеста години.
— Полковник Кристофър Карсън ли? Какво знаеш ти за него? — Тя вдигна поглед от петритата. — В колежа съм писала реферат за Карсън. Кажи сега, от коя от съпругите му произхождаш? От испанката или от индианката?
Той не отговори.
— Трябва да е от една от двете — продължи тя, — защото никак не ми приличаш на чистокръвен англосаксонец.
Тя събра петритата и ги пъхна в едно метално чекмедже в стената.
— Расата в случая не е важна, госпожице Де Вака — отвърна той, опитвайки се да говори спокойно.
— Не „Де Вака“, а
Карсън натисна ядно копчето на микрофона:
— Не ми пука дали е Кабеса, или Контеса. Няма да търпя такива грубости нито от теб, нито от онзи хипопотам, Розалинд!
Последва кратко мълчание. Изведнъж Де Вака прихна да се смее:
— Карсън? Погледни двете копчета за микрофона на ръкава си. Едното е с малък обхват, за лични разговори. Като натиснеш другото, те чуват всички. Не ги бъркай, защото всички в Камерата на смъртта могат да те чуят. Както сега.
Слушалката му изпращя.
— Карсън? — прогърмя гласът на Брандън-Смит. — Искам просто да те уведомя, че чух какво каза току-що, кривокрак гъзолизец такъв!
Де Вака се ухили злорадо.
— Госпожице
