Забранена зона

Решение: Пречисти отново и повтори.

— Какво те кара да мислиш, че препаратът е бил замърсен?

— Просто е възможно.

— Но нали ги пречиствахме на електрофореза. Чисти са като моминска сълза.

— Казах, че просто е възможно. Не винаги може да се вярва на машините. Различните щамове много си приличат.

— Добре, добре, но преди това искам да прегледам отново бележките на Бърт за картирането на генома. Знам всичко наизуст, но просто искам пак да се уверя.

— Нека ти помогна. Може би заедно ще намерим нещо.

Двамата зачетоха мълчаливо.

Роджър Черни лежеше на кревата си в изолатора, Брандън-Смит седеше в противоположния ъгъл, нацупена както винаги. Мразеше тлъстото й туловище повече от всяко друго човешко същество на земята. Мразеше дебелия й изолационен костюм, мразеше пискливия й, насмешлив глас, мразеше звука от всяко нейно вдишване. Защото заради нея и той можеше да умре. Бесен беше, че го карат да лежи в една стая с нея. След като „Джиндайн“ имаше толкова пари, защо не бяха направили две изолационни камери? Защо го измъчваха в компанията на тази грозна дебелана, която по цял ден не спираше да мърмори? Принуждаваха го да наблюдава всичките й физиологични дейности: как яде, как спи, как разтоварва червата си, всичко. Беше непоносимо. И всичко бе толкова сложно — дори да се облекчи или да похапне според изискванията за стерилност. Само да се измъкне оттук, щеше да ги съди, докато свят им се завие — ако, разбира се, не направят някой наистина щедър жест, например сто хиляди долара премия. Трябваше да му осигурят по- здрав костюм. По правилника трябваше да е така. Какво от това, че сега им дадоха здрави костюми. Бяха го затворили заедно със собствената му убийца. Това бе подсъдно и те щяха да си платят.

На всичкото отгоре не му съобщаваха резултатите от кръвните изследвания. Щеше да разбере какво го чака едва след изтичането на деветдесет и шест часовия срок. Ако го освободят, значи беше чист. Ако не…

„По дяволите“ — помисли си той, не сто, двеста хиляди трябваше да му дадат, за да го умилостивят. Двеста и петдесет. Веднага щеше да си намери добър адвокат.

Часът бе десет. Лампите светеха слабо, явно не беше сутрин, а вечер. Това бе единственият начин да следи времето в затвора си. Спомни си единственото си посещение в болница преди десетина години. Спешна операция от апандисит. Тук беше като в болница, дори по-зле. Много по-зле. Тук се намираше на трийсет метра под земята, заключен в тясна килия, без никаква възможност да излезе, със съкафезничка, която… Той вдиша и издиша дълбоко няколко пъти, това му помагаше да успокои нервите си.

Дишането му бавно се нормализира. Той се размърда и насочи дистанционното към телевизора, окачен на тавана. Да погледа поне някой сериал. Каквото и да било, само да не мисли за този затвор.

Нещо изпиука и една синя лампа на стената започна да мига. Чу се съскане на пневматичен механизъм и доктор Грейди се появи на входа, движеше се изключително тромаво в огромния червен гумен костюм.

— Пак съм аз — обяви безгрижно по уредбата. Първо взе кръв на Брандън-Смит през една запечатана дупка на ръкава на костюма й.

— Лошо ми е — захленчи дебеланата; все това повтаряше пред лекаря. — Вие ми се малко свят.

Лекарят провери температурата й на термометъра, стърчащ от костюма.

— Трийсет и седем! — обяви. — Това е от стреса. Опитай да се успокоиш.

— Главата ме боли — повтори тя за двайсети път.

— Рано е за нова доза тиленол. Потърпи още два часа.

— Ама главата ме боли сега.

— Може би половин доза — склони лекарят, зарови из куфарчето си и извади спринцовка.

— Само ми кажи, моля те, моля те, заразена ли съм — заплака тя.

— Още двайсет и четири часа. Още един ден. Засега си добре, Розалинд, много добре. Нали ти казвам, и аз не знам повече.

— Лъжеш. Искам да говоря с Брент.

— Успокой се. Не лъжа. Просто си малко напрегната.

Лекарят се приближи до Черни, който послушно протегна ръка, за да му вземат кръв.

— Нещо да направя за теб, Роджър?

— Не — отвърна Черни.

Знаеше, че дори да се измъкне от доктора, отвън чакаха двама негови колеги от охраната. Нямаше как да избяга.

Лекарят му взе кръв и излезе. Синята лампа престана да мига. Черни отново загледа телевизора, Брандън-Смит се отпусна на леглото и най-после заспа. В единайсет Черни изключи лампата.

Събуди се внезапно в два. В непрогледния мрак той с ужас усети нещо да мърда до леглото му.

— Кой е? — изкрещя и скочи.

Заопипва безрезултатно стената за ключа на лампата, отпусна ръка и си даде сметка, че Брандън-Смит е пропълзяла до леглото му.

— Какво искаш? — попита.

Тя не отговори. Трепереше леко.

— Остави ме на мира!

— Дясната ми ръка — проплака Брандън-Смит.

— Какво й е?

— Няма я. Събудих се и беше изчезнала.

В тъмното Черни напипа копчето на алармата и го натисна с все сила.

Брандън-Смит отстъпи, препъна се в леглото.

— Махай се! — изкрещя Черни; усети, че леглото му се клати.

— Сега лявата ми ръка изчезва — прошепна тя, гласът й звучеше странно завалено, цялото й тяло затрепери. — Много странно. Нещо ми пълзи в главата, като червей.

Тя замълча. Продължаваше да трепери. Черни долепи гръб до стената.

— Помощ! — закрещя в микрофона. — Някой да дойде!

Две крушки на тавана светнаха, стаята се изпълни с червеникаво сияние.

Изведнъж Брандън-Смит закрещя:

— Къде си? Не те виждам! Моля те, не ме изоставяй.

Черни чу странен звук като от разплискване на течност по комуникационната уредба. Вдигна очи и с ужас забеляза някаква сива пихтия от вътрешната страна на стъклото на шлема на Брандън-Смит. Тя остана права невероятно дълго време, крайниците й все още трепереха. После бавно се свлече върху леглото.

Част втора

Конюшнята бе разположена в дъното на външния район, състоеше се от шест отделения, в четири от които се отглеждаха коне. До разсъмване оставаше един час и Венера — Зорницата, блестеше ярко над хоризонта.

Карсън стоеше вътре и гледаше дремещите коне. Той изсвири леко и животните вдигнаха глави.

— Коя от вас, грозни стари кранти, иска да я пояздят? — прошепна той; един от конете изцвили в отговор.

Той ги огледа. Бяха разнородна смесица, вероятно купувани от местните ферми, бездарни мелези. Хилав кон от породата апалуса, две стари кранти и един мелез с неустановим произход. Муерто, великолепният кастриран жребец на Най го нямаше; очевидно англичанинът бе излязъл на някое от тайнствените си скитания из пустинята. „Сигурно и него не го свърта на едно място“ — помисли си Карсън. Все пак беше странно началникът на охраната да напуска поверения си обект в такъв момент. Карсън поне си имаше извинение: Ниво–5 бе затворено и щеше да остане така до идването на инспектора от Управлението по охрана на труда на следващия ден. Карсън не можеше да работи, дори да искаше.

Дори Камерата на смъртта да беше отворена обаче, нищо не можеше да го накара да се завре там сега.